— Сядай долу. Сядай ей там — и посочи близкия стол.
— Почакайте! Кълна се, че имам имунитет! — Сърцето на Томас заблъска в гърдите му. — Затова…
— Сядай долу! Веднага!
Коленете на Томас омекнаха и той се отпусна на стола. Погледна към вратата и дъхът му секна, Когато видя там Миньо, а зад него Бренда и Хорхе. Но Томас не искаше приятелите му да се забъркват, нито да пострадат заради него. Той бързо поклати глава да си вървят.
Униформеният не им обърна внимание, втренчил поглед в Томас.
— Щом си толкова сигурен, че си муни, нямаш нищо против да те подложа на теста, нали?
— Не. — Предложението го накара да почувства облекчение. Може би мъжът ще го пусне, след като се убеди, че казва истината. — Хайде, направете го.
Униформеният прибра пистолета, извади прибора и го допря до лицето на Томас.
— Погледни в него, с отворени очи — нареди той. — Ще отнеме само няколко секунди.
Томас се подчини с надеждата всичко да приключи колкото се може по-бързо. Видя проблясването на разноцветните светлинки, с което го бяха посрещнали при градската порта, и почувства полъха на въздух.
Униформеният дръпна прибора и погледна данните на малкия екран.
— Е, прав беше. Ти наистина си проклето муни. Ще ми обясниш ли сега как дойде в Денвър и защо не знаеше, че трябва да информираш властите, ако видиш, че някой приема блаженството?
— Преди работех за ЗЛО — произнесе Томас още преди да е осъзнал какво казва. Просто искаше да се махне оттук.
— Мога да повярвам на тия глупости колкото и че проблемите на тоя тип тук нямат нищо общо с изблика. Дръж си задника залепен за стола, инак натискам спусъка.
Томас преглътна уплашено. Но по-скоро бе ядосан на себе си, че се забърка в тази ситуация.
— Добре — промълви той.
Но униформеният вече му бе обърнал гръб. Помощта бе дошла — четирима, облечени от главата до петите в костюми от дебела зелена гума. Лицата им бяха скрити зад големи очила и под тях се виждаха същите маски като на униформения.
Изведнъж в ума на Томас изникнаха странни и объркани образи. Един от тях се задържа — Когато го откараха от Обгорените земи, след като раната му се инфектира. Всички на берга носеха маски като тези.
— Какво става тука? — попита един от новодошлите. — Двама ли спипа?
— Не точно — отвърна униформеният. — Този е муни, реши да остане и да гледа шоуто.
— Муни, значи. — Мъжът изглеждаше изненадан, сякаш не можеше да повярва на думите му.
— Да, муни. Скри се под масата, докато останалите бягаха, а после разправяше, че искал да види какво ще стане. На всичко отгоре заподозрял, че нашият бъдещ побърканяк е вземал блаженството, но не казал на никого. Просто продължил да си сръбва кафето.
Всички погледи се обърнаха към Томас. Той само сви рамене.
Униформеният отстъпи назад и четиримата мъже със защитни костюми наобиколиха поваления нещастник. Един от тях държеше в ръцете си масивен пластмасов предмет. Имаше мундщук в единия край и мъжът го насочи към заразения сякаш е оръжие. Томас се опита да разрови обърканата си памет за някакво обяснение за странното устройство.
— Господине, искаме да изпънете крака — рече един от работниците на поваления. — Дръжте тялото си неподвижно и се опитайте да се отпуснете.
— Аз не знаех! — проплака заразеният. — Откъде можех да знам?
— Знаел си! — кресна му униформеният. — Никой не взема блаженство само за кеф.
— Харесваше ми начинът, по който се чувствах — продължи да упорства заразеният.
— За тази цел има предостатъчно евтина дрога. Стига си лъгал и си затваряй устата! — Униформеният махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха. — Кого го е грижа? Тикайте го в чувала.
Заразеният отново се сви на кълбо, хвана коленете си с ръце и ги притисна към гърдите.
— Не е честно. Аз не знаех! Защо не ме изгоните от града? Кълна се, няма да правя опити да се върна. Кълна се! Кълна се!
Той отново избухна в ридания.
— О, ще те изгонят, не бери грижа — увери го униформеният и погледна към Томас. Сякаш се усмихваше зад маската — очите му сияеха от задоволство. — А ти, муни, гледай внимателно. Ще ти хареса.
Томас изведнъж се изпълни с неистова омраза към униформения. Той откъсна очи от него и погледна към четиримата, които се надвесваха над лежащия мъж.
— Изправи крака! — кресна му един от работниците. — Иначе ще те боли ужасно! Веднага!
— Не мога! Моля ви, оставете ме!
Униформеният се наведе над нещастника, разбута работниците и опря пистолет в лицето му.
— Изправи краката или ще ти пусна един куршум в мозъка, така ще облекча работата на всички. Направи го! — Томас не можеше да повярва на безразличието на униформения.