Жената го блъсна и той се олюля. Докато вдигаше ръце да изхлузи качулката, вратата зад него се затвори.
Намираха се в просторно помещение, пълно с хора, ловенето от които седяха на пода. Приглушена светлина от тавана озаряваше няколко десетки лица, едни мръсни, други с белези, трети брадясали.
Към тях се приближи изплашена и разтревожена жена.
— Какво става навън? — попита тя. — Тук сме вече от няколко часа. Случило ли се е нещо сериозно?
И други хора се надигнаха и ги наобиколиха.
— Не идваме от града — отвърна Томас. — Заловиха ни при портата. Какво смятате, че може да става в Денвър?
Жената сведе очи.
— Властите обявиха извънредно положение без никакво предупреждение. После полицаите, летящите машини и мобилните анализатори — те всички изчезнаха. Изведнъж. А тези хора ни отвлякоха. Така и не можахме да разберем какво се случва.
— Ние охранявахме побърканяшки дворец — заговори друг мъж. — Но започнаха да изчезват хора и затова преди няколко дни се прибрахме в Денвър. Заловиха ни на летището.
— Възможно ли е положението да се е влошило така внезапно? — попита Бренда. — Бяхме в града преди три дни.
Мъжът се разсмя нервно.
— Градът е пълен с идиоти, които си мислят, че властите ги пазят от епидемия. От доста време се говори противното, но ето че сега нещата излязоха от контрол. Светът няма никакви шансове — вирусът е твърде силен. Някои от нас от доста време насам знаеха, че ще свърши така.
Томас огледа хората около тях. Очите му се разшириха, Когато забеляза Арис.
— Миньо, погледни — сръчка приятеля си с лакът и посочи.
Момчето от група Б вече бе разцъфнало в усмивка и бързаше към тях. Зад него Томас разпозна няколко момичета от групата на Арис. Които и да бяха хората, отвлекли ги тук, умееха да си вършат добре работата.
Арис стигна Томас и застана пред него сякаш се готвеше да го сграбчи в прегръдките си, но вместо това само протегна ръка. Томас я разтърси.
— Момчета, радвам се да ви видя живи и здрави — усмихна се Арис.
— Ние също. — Докато разглеждаше усмихнатото му лице, Томас осъзна, че бе готов да забрави напълно горчивината от случилото се в Обгорените земи. — Къде са останалите?
Лицето на Арис помръкна.
— Повечето вече не са с нас. Прибра ги друга група.
Преди Томас да попита какво има предвид, до него се появи Тереза. Наложи се да се покашля сконфузено, за да прогони буцата, която внезапно заседна в гърлото му.
— Тереза? — завладя го такава мощна буря от чувства, че почти не можеше да говори.
— Здрасти, Том! — Тя пристъпи към него. — Радвам се, че с теб всичко е наред. — Очите й бяха насълзени.
— Аз също се радвам — отговори й, разкъсван между ненавист към нея и болката от раздялата. Искаше да й се разкрещи, задето го бе изоставила на ЗЛО.
— Къде се изгубихте? — попита тя. — Как се добрахте до Денвър?
— Какво искаш да кажеш? Как така къде сме се изгубили? — попита объркано Томас. Тя го изгледа внимателно.
— Има доста неща, за които трябва да си поговорим.
— А ти къде се изгуби досега? — погледна я с присвити очи Томас.
— Не съм готова да… — Обидата изчезна от гласа й. — Очевидно е станало недоразумение. Виж, вчера голяма част от нашата група бе заловена от друг отряд ловци на хора. Вероятно вече са ги отвели и продали на ЗЛО. Сред тях беше и Пържитиган. Съжалявам.
В главата на Томас изплува образът на Пържитиган. Не знаеше дали би могъл да понесе загубата на още един приятел.
Миньо се присъедини към тях.
— Виждам, че си ухилена както винаги. Щастлив съм да се озова отново в слънчевото ти обкръжение.
Тереза се направи, че не го вижда.
— Том, скоро ще ни преместят. Моля те, нека поговорим. Насаме. Сега.
Томас се ненавиждаше, че всъщност иска да говори с нея, и се опита да прикрие желанието си.
— Плъха вече ме засипа с високопарни слова. Кажи ми, че не си на същото мнение като него и смяташ, че трябва да се върна в ЗЛО.
— Дори не зная за какво говориш. — Тя млъкна, сякаш се бореше с наранената си гордост. — Моля те.
Томас я разглеждаше няколко секунди неуверено. Бренда бе съвсем наблизо и по позата й виждаше, че не е радостна от появата на Тереза.
— Е? — подкани го Тереза. Тя махна с ръка. — И без това няма какво да се прави. Или си твърде зает, за да разговаряш с мен?
Томас едва се сдържа да не завърти очи. Посочи няколко свободни стола в ъгъла.
— Да идем там. Но побързай.