— Ще помисля за писмото, шефе — обеща накрая Бош, — и ще се обадя.
— Много добре. Хари, излишната гордост често пречи за вземане на правилни решения. Не допускай да попречи и на теб.
— Ще помисля, обещавам.
Ървинг зави край мемориала в памет на загиналите полицаи, после пресече улица „Лос Анджелис“ и свърна към федералния стол, където човек можеше да се нахрани набързо. Едва тогава Бош откъсна поглед от него: сега вече бе безопасно да се върне пак в сградата.
Реши да не чака пак асансьора и заслиза по стълбите.
По-голямата част от подземния етаж на Паркър Сентър се заемаше от архива на веществените доказателства. Там бяха разположени и още няколко служби — Отделът за бегълците например, — но в общи линии етажът бе много спокоен. Обширното преддверие с жълт линолеум беше пусто и Бош успя да стигне до двойния портал на архива, без да налети на други познати.
Полицейското управление пазеше веществените доказателства по случаите, нестигнали до Областната или Градската прокуратура и незаведени там. Стигнеха ли дотам, доказателствата обикновено оставаха в служебните архиви на обвинението.
Така че полицейският архив за веществени доказателства всъщност беше нещо като „Храм на провала“. Зад желязната врата се помещаваха веществените доказателства от хиляди неразрешени престъпления, които така и не бяха стигнали до съдебната зала. Тук дори вонеше на провал — лепкава влажна воня, символ на немара и загниване — или безнадеждност.
Влезе в стаичка, преградена с метална мрежа. В другия край на помещението имаше още една врата, но с табела „Достъп само за служители на отдела“. В мрежата бяха прорязани два отвора за гишета: едното бе затворено, а зад другото униформен служител се измъчваше над някаква кръстословица. Между тях имаше друга табела, която гласеше: „Не съхранявайте заредени оръжия.“ Бош пристъпи към отвореното гише и се облегна на плота пред него. Служителят попълни още една дума и едва тогава вдигна глава. На картончето, прикрепено към джоба му, се мъдреше името „Нелсън“. От своя страна, Нелсън прочете името на Бош от служебната му карта, така че никой нямаше нужда от представяне. Колелцата на избрания механизъм се въртяха безотказно.
— Йер… ъ… Как се произнася това чудо?
— Йеронимъс. Римува се с анонимъс9.
— Йеронимъс… Нямаше ли такъв роксъстав?
— Възможно е.
— Какво да направя за теб, Йеронимъс от Холивуд?
Бош постави на плота пред него розовата карта за вземане на веществени доказателства.
— Искам доказателствата по този случай. Доста е старичък. Дали са още тук?
Полицаят погледна картата и подсвирна, като видя годината. Записа номера в заемната бланка и каза:
— Защо да не са? Тук нищо не се хвърля. Поискай доказателствата от случая с Черната Дейлия от петдесет и някоя си година — и ще ги получиш. Имаме и по-стари. Ако случаят е неразрешен, тук е. — Захили се и му смигна. — Веднага се връщам. Защо през това време не попълниш бланката?
Нелсън посочи с химикалка плота срещу гишето с пръснати по него стандартни заемни формуляри. После стана, изчезна някъде отзад. Бош го чу да крещи вътре на някого:
— Чарли! Хей, Чарлииии! — Отговори му неразбираем крясък. — Поеми гишето — нареди Нелсън. — Качвам се на машината на времето!
Бош бе чувал за „машината на времето“ — количка като ползваните на игрищата за голф: с нея се стигаше по-бързо до по-отдалечените стелажи на архива. Колкото по-назад във времето се отиваше, толкова по-далеко от гишето събираха прах доказателствата по съответния случай. „Машината на времето“ връщаше дежурния от гишето назад в миналото.
Бош попълни заемния формуляр, наведе се през прозорчето и го постави върху кръстословицата. Огледа се и забеляза още един надпис отзад. „Веществени доказателства като наркотици не се дават без формуляр 4992.“ За пръв път чуваше за такъв формуляр. В този момент през желязната врата влезе непознат детектив с папка по дело за убийство. Постави папката на плота, отвори я, извади картата с номера на случая, попълни формуляра и се изправи до гишето. Чарли не се виждаше никакъв. След няколко минути детективът се обърна към Бош:
— Тук изобщо навърта ли се някой?
— Дежурният отиде да изпълни поръчката ми. Нареди на някого да го замести на гишето, но този някой изобщо не се появи.
— По дяволите!
Детективът нервно забарабани с пръсти по плота. След няколко минути към гишето се приближи друг униформен служител: стара кранта с побеляла коса и крушовидна фигура. Вероятно работеше тук от години — кожата му беше бяла като на вампир. Взе веднага формуляра на детектива и изчезна. Двамата детективи увиснаха пред гишето. Бош усети, че другият го разглежда, но се престори, че не забелязва.