— Бош, нямаш ли никакви чувства? Човекът е мъртъв. Ти си работил с него.
Бош се вгледа в него за дълго, преди да отговори с равен глас.
— Чувствата ми нямат значение. Никой не заслужава да бъде убит, но той няма да ми липсва, както не ми липсва и работата с него.
— Господи! — Брокман поклати глава. — Човекът имаше жена, дете в колежа.
— Може би и на тях също няма да им липсва особено. Не се знае. Човекът беше истинска досада в службата. Няма причина да се очаква, че се е държал другояче вкъщи. А твоята жена какво мисли за теб, Брокман?
— Няма нужда да се напъваш, Бош. Няма да се поддам на някои от твоите…
— Вярваш ли в Бога, Брикман?12
Бош употреби прозвището, с което бяха възнаградили Брокман в управлението заради методичността, с която забъркваше разследвания срещу колегите си полицаи, Като починалия Бил Конърс.
— Тук не става дума за мен или моите религиозни убеждения, Бош. Говорим за теб.
— Точно така. Говорим за мен. Така че ще ти кажа Какво мисля аз. Още не съм сигурен в какво точно вярвам. Животът ми вече преваля зенита, а аз още не съм го проумял. Обаче моята теория е, че всеки на тази планета притежава някаква енергия, която го прави такъв, какъвто е. Всичко е въпрос на енергия. И когато умреш, тя просто се трансформира другаде. А Паундс? Е, той беше лоша енергия и сега тя е отишла някъде другаде. Тъй че не се чувствам кой знае колко зле по въпроса за смъртта му, да отговоря на въпроса ти. Обаче бих желал да разбера къде е отишла тази лоша енергия. Надявам се да не си получил част от нея, Брикман. И без това си имаш достатъчно.
Той намигна на Брокман и забеляза моментното объркване, което пробягна по лицето на детектива от ОВР, докато се мъчеше да разгадае значението на тирадата му. Изглежда, просто я изхвърли от съзнанието си и продължи нататък.
— Стига шутовщини. Защо си се спречкал с лейтенант Паундс в кабинета му в четвъртък? Знаеш, че това преминава всякакви граници, когато си в положението на отстранен от службата.
— Ами онова беше нещо като ситуация в стил „Параграф 22“. Май така го наричаха. Нередно бе и отиването ми там, но Паундс, моят шеф, ми се обади да върна колата си. Виждаш ли, още един пример за действията на лошата енергия. Вече бях в принудителен отпуск, но на него сякаш това не му стигаше. Трябваше да вземе и колата ми. Така че му занесох ключовете. Той ми беше началник и това си бе чиста заповед. Така че отиването ми там наруши една от разпоредбите, обаче и неявяването ми също би било нарушение.
— Защо си го заплашвал?
— Не съм го заплашвал.
— Той е завел добавка към оплакването за нанесена обида отпреди две седмици.
— Не ми пука какво е завел. Нямаше никакви заплахи. Човекът си падаше малко страхливец. Може и да се е чувствал заплашен. Но нямаше никаква заплаха. Има разлика.
Бош погледна през рамо другия костюмар. Толивър. Изглежда, той щеше да мълчи през цялото време. Това беше неговата роля. Просто се взираше в Бош, като че ли гледаше екрана на телевизор.
Бош плъзна очи из помещението и за първи път забеляза телефона вляво от масата. Зелената светлина показваше връзка със залата за заседания. Разговорът се предаваше извън стаята. Вероятно към записващо устройство. Вероятно към Ървинг в съседния му кабинет.
— Има свидетел — каза Брокман.
— На какво?
— На заплахата.
— Слушай какво, лейтенант, защо не ми кажете каква точно е била заплахата, за да знам за какво става дума. В края на краищата, щом вярвате, че съм заплашвал, защо не ме уведомите какво съм бил казал?
Брокман помисли малко над изреченото, преди да отговори.
— Много просто, както повечето заплахи. Казал си, че ако някога пак, цитирам, се опита да се ебава с теб, ще го убиеш. Не много оригинално.
— Обаче достатъчно заклеймяващо, а? Е, да ти го на-чукам, Брокман, никога не съм изричал подобно нещо. Не се съмнявам, че онзи дръвник е написал допълнение. Това си беше точно в негов стил, но който и да е този твой свидетел, той направо смърди.
— Познаваш ли Хенри Корчмар?
— Хенри Корчмар ли?
Бош нямаше представа за кого става дума. После проумя, че Брокман има предвид стария Ханри от „Дремещия отряд“. Бош никога не беше чувал фамилията му, затова за момент се бе озадачил.
— Старецът? Той не беше в стаята. Не е никакъв свидетел. Казах му да излезе и той излезе. Каквото и да ви е казал, вероятно просто е подкрепил Паундс, защото е бил изплашен. Обаче той въобще не беше там. Давай в същия дух, Брокман. Ще ти доведа поне дванадесет души от това помещение в участъка, които видяха всичко през стъклените стени на кабинета. И те ще потвърдят, че Хенри не е бил там, ще кажат, че Паундс е излъгал и че всички са знаели. И къде тогава ще иде така наречената заплаха?