— На всяка крачка — изсумтя Старшият наставник.
Пондър сияеше. Успешно се справиха с твърде оплетена метафора.
— Само едно не ми е ясно — проточи Архиканцлерът. — Кой ще настъпи мравката?
— Моля?!
— Не е ли очевидно? Ако аз я настъпя, значи няма да ме има. Но щом ме няма, не може аз да съм я настъпил. — Ридкъли добродушно сръга Пондър в ребрата с едрия си показалец. — Господин Стибънс, не ти липсва мозък в главата, но понякога се чудя дали наистина се стараеш да прилагаш логиката към реалността. Каквото се е случило, такова си остава. Звучи разумно, нали? О, не се умърлушвай! — Архиканцлерът може би съвсем искрено обърка безсилната ярост, изписана по лицето на Пондър, със срама. — Натъкнеш ли се на нещо по-сложно, не забравяй, че моята врата е винаги отворена.11 В края на краищата аз съм Архиканцлерът на Университета.
— Извинете, но все пак можем ли да настъпваме мравки или не? — раздразнено попита Старшият дискусионен наставник.
— Както желаеш — щедро разреши Ридкъли. — Всъщност историята зависи от това дали ще настъпиш мравките, които ти попаднат под краката. И без това вече си ги настъпил, обаче сега ще ти е за пръв път именно защото си го направил преди. Тоест и преди, и сега.
— Сериозно ли говориш?
— Определено.
— Е, щом е така, не трябваше ли да обуем ботуши по-голям номер? — смути се Ковчежникът.
— Харесваш ми, когато се стараеш да мислиш ясно. — Ридкъли се протегна. — Ами няма какво да умуваме повече. Я пак да поспим. Денят беше трудничък.
Някой обаче бдеше.
Щом магьосниците отново се унесоха в сънища, над тях закръжи мъждукаща светлинка като запалена струйка блатен газ.
Богът беше всемогъщ, макар и на съвсем мъничка територия. Беше и всезнаещ, но само колкото да е наясно, че макар да му е известно всичко, то не е онова, голямото Всичко, а само частта от него, отнасяща се за острова.
Да му се не види! Нали предвиди, че цигареният храст може да създаде излишни затруднения? Трябваше да го заличи още когато започна да никне. Изобщо не бе имал намерение положението да се изплъзне от контрол.
Разбира се, жал му беше за първото… хм, островърхо същество, но пък и нямаше за какво да се обвинява, нали? На всяка жива твар й се налага да яде. А някои създания, които се появяваха на острова, изненадваха дори него. Имаше и такива, които не успяваха да се задържат поне пет минути в една и съща форма.
Въпреки главоболията си позволи горда усмивчица. Само два часа минаха от признанието на съществото на име Декана, че му се пуши до сълзи, до съзряването на странните, наситени с никотин плодове по клонките на храста. Това си беше еволюция в действие.
За съжаление личеше, че съществата ще започнат да тършуват още по-усърдно за отговори на въпросите си.
Този бог — почти единствен сред себеподобните си — смяташе въпросите за полезно явление. Всъщност се привързваше към хората, които подлагаха на съмнение предразсъдъците, отхвърляха суеверията, разбиваха оковите на невежеството, накратко — служеха си с мозъците, дадени им от техния бог. Е, да, всъщност не им бяха дадени от никакъв бог, значи задължително трябваше да упражняват тези мозъци, развивали се милиони години в отговор на външни стимули и заради нуждата да контролират по-добре ръцете си — поредната идея, с която той много се гордееше. Тоест щеше да се гордее, ако съществуваше.
Все пак и в свободомислието трябваше да се спазва мярата. Не може хората да си мислят каквото си щат, нали?
Светлинката угасна и се появи в свещената пещера навръх планината. Богът съзнаваше, че формално погледнато, пещерата не е свещена, защото за тази цел са необходими вярващи, а той изобщо не желаеше да си има работа с тях.
Обикновено бог без свое паство е не по-могъщ от перце, литнало с урагана, но тъкмо този отлично се справяше и без тях по незнайна за самия него причина. Може би защото вярваше толкова настървено в себе си? Е, добре, не в себе си, тъй като вярата в божества е ирационална. Вярваше в делата си.
Гузно обмисли идеята да сътвори още няколко гръмогущера с надеждата, че ще закусят с натрапниците, преди да са станали прекалено нахални. Отхвърли бързо хрумването си като недостойно за едно съвременно, подпомагащо прогреса божество.
В тази част на пещерата имаше почти безбройни рафтове с кутийки семена. Избра си едно семе от тиква и си взе инструментите.
Бяха уникални. Абсолютно никой друг в света нямаше толкова миниатюрна отвертка.
Един зелен поник изскочи от гниещия горски боклук още с първия лъч на зората, веднага разпери две листенца и се захвана да расте сериозно.
11
Има цяла разновидност мениджъри, които лесно ще разпознаете по девиза „Вратата ми е винаги отворена“. Вероятно е по-практично да се пребиете до смърт със собствената си професионална автобиография, вместо да работите с подобен шеф. Случаят с Ридкъли не беше такъв. Всъщност казаното от него означаваше: „Моята врата е винаги отворена, защото налегне ли ме скуката, мога да стрелям с арбалета по мишената над бюрото на Ковчежника.“