Ринсуинд закима. Тъкмо кон като за него. Кротък и надежден.
— Та накъде е Датиго?
Мъжете посочиха.
— Ясно, добре, бива. Много благодаря. Хайде, дий… А как се казва?
Даги май се замисли дълбоко.
— Снежко.
— Защо пък Снежко? Странно име за кон.
— Ами… имах си едно кученце, казваше се Снежко.
— Аха. Има смисъл поне според тукашната логика. Е… приятен ви ден.
Стригачите го изгледаха как се отдалечава, а това действие се проточи при скоростта на Снежко.
— Убаво сторихме, че се отървахме от него — отдъхна си Даги. — Щеше за нула време да ни прати на трудовата борса.
— А бе, Даги…
— К’во?
— Откога имаш туй конче?
— Открай време. Нали го спечелих от един тип?
— Ама наистина ли?
— Ама наистина.
— Тъй, тъй…
— К’во има с’а?
— Питам се, значи… А преди половин час пак ли го имаше открай време?
Широкото чело на Даги се понабръчка от умствени усилия. Накрая си свали шапката и изтри избилата пот. Пак се загледа към смаляващото се в далечината конче. Няколко пъти отвори уста и аха да каже нещо, но му беше трудно да изкара първата дума.
— Нали всички знаете, че го имах открай време? — заядливо изрече след малко.
— Ъхъ.
— Вярно.
— Да бе, открай време.
— Тъй требе да е било.
Госпожа Уитлоу седеше на объл камък и се решеше. На един храст израснаха няколко клончета със спретнати редици гъсти тъпи тръни точно когато тя имаше нужда от тях.
Едра, розова и много чиста, икономката на Невидимия университет отдъхваше край водата като сирена уголемен модел. Между листата на дърветата чуруликаха птички. Пъстри мушици бръмчаха над водата.
Ако Старшият дискусионен наставник зърнеше отнякъде сценката, биха могли да го изгребат и да го отнесат в кофа.
Госпожа Уитлоу изобщо не се чувстваше заплашена. В края на краищата магьосниците бяха наблизо. Малко се тревожеше, че подчинените й прислужнички в Университета ще се разхайтят, докато тя отсъства, но пък предвкусваше как ще им вгорчи живота, когато се върне. Нито за миг не допускаше в ума си вероятността да не се прибере благополучно.
Всъщност икономката не допускаше в ума си още много неща. Отдавна бе решила, че така светът е далеч по-приятна гледка.
Имаше крайно праволинейни възгледи за чужбината, тоест за местата отвъд къщата на сестра й в Куирм, където прекарваше по една седмица всяка година през отпуска си. Смяташе, че другите земи се обитават от хора, на които трябва да се съчувства, защото са досущ като деца.12 Това е причината да са диваци.13
От друга страна, пейзажите тук радваха окото, времето беше чудесно и нищо не миришеше прекалено противно. Тя се радваше на неочакваната почивка.
И затова, без да увъртаме, си остави корсета по-разхлабен.
Дори Деканът признаваше, че „тиквеният кораб“, както Старшият наставник упорито го наричаше, е забележително явление.
Под палубата имаше голям трюм — тъмна кухина, чиито нашарени с жилки стени бяха облепени с извити черни греди.
— Корабни семена — досети се Архиканцлерът. — Вероятно служат и като баласт. Старши наставнико, настоятелно те моля да не ядеш от бордовете на нашия кораб.
— Мислех, че можем да се поразширим малко.
— Имаме нужда от каюти, а не от кралски покои.
Ридкъли се качи обратно на палубата тъкмо когато Деканът стовари на нея голям грозд банани и се прехвърли през борда.
— Декане, а как ще управляваме това презокеанско растение?
— О, Пондър Стибънс сигурно знае всичко по този въпрос.
— И къде е той?
— Момчето не отиде ли да донесе още банани?
Двамата се озърнаха към брега. Ковчежникът кротко събираше водорасли.
— Хм… Стибънс ми се стори малко разстроен — подхвърли Архиканцлерът.
— Не мога да го разбера.
Ридкъли се взря в малката планина насред острова, огряна от лъчите на следобедното слънце.
— Не би направил някоя глупост, нали?
— Слушай, Муструм, Пондър Стибънс все пак е квалифициран магьосник!
— Декане, много съм ти признателен за този недвусмислен отговор. — Ридкъли се наведе и кресна в трюма: — Старши наставнико, отиваме да потърсим Стибънс. А трябва да доведем и госпожа Уитлоу.
Отдолу се разнесе отчаян писък:
— Как можахме да забравим за нея!
— В твоя случай може да е помогнало охлаждането в морската вода, докато стигнем до кораба.
Това конче припкаше толкова мудно, че сякаш искаше да каже: „Мога да продължавам така ден след ден, но за да ме пришпориш, най-добре е да ме бутнеш от някоя скала.“ Ходът му се вместваше някъде между ленивото влачене и бодрия тръс. Крайният ефект се състоеше в друсане, което никак не съвпадаше с инерцията на вътрешните органи на Ринсуинд. Освен това се случваше магьосникът да се унесе за миг и да отпусне крака. Тогава Снежко продължаваше напред без него. Налагаше се да изтича напред и да застане на пътя му като арка.
12
Иначе казано, тя тайничко се придържаше към убеждението, че са злобни, себични и лукави създания.
13
Когато госпожа Уитлоу и подобните й използват думата „диваци“, те незнайно защо не искат да кажат, че въпросните племена имат богат устно предаван фолклор, сложна система от съподчинени права и задължения, и изпитват дълбока почит към духовете на предтечите си. По-скоро имат предвид поведението, присъщо преди всичко на хора в изискано модерно облекло.