Предводителят кимна на един от хората си, който предаде натъпкан чувал на Ринсуинд.
— Вътре има бира, разни варива. И понеже си голям симпатяга, даваме ти бурканче конфитюр. Ей, слушай… Чудата шапка си имаш. За к’во си окачил тия капачки по нея?
— Клатят се и зашеметяват мухите — обясни магьосникът.
— А полза има ли?
— Няма начин — намеси се Кланси убедено. — Иначе някой отдавна да го е измислил.
— Вече е измислено — равнодушно отбеляза Ринсуинд. — От мен. Няма проблеми.
— Ама те прави голям смешник, пич — не се сдържа Кланси.
— О, чудесно — зарадва се магьосникът. — И все пак накъде е Датиго?
— Като излезеш от клисурата, свърни наляво.
— Това ли е?
— За по-нататък ще питаш бандюгите, като ги видиш.
— Имат ли си някакво свърталище, за да го заобиколя отдалеч?
— А бе, глей с’а… Дори ти да не знайш де си, те ще те намерят.
— Нима? Е, явно няма какво да се направи. Желая ви приятен ден.
— Да е спорен и за теб.
— Няма проблеми.
За двайсетина минути мъжете разбутаха грамадата от камъни, а още пет минути по-късно Кланси съобщи:
— Шефе, оная дребна гадинка хич я няма. Проверихме и под конете.
— Няма отде да ни се изсули!
— А, има, шефе. Нали я видя как си търчи по баирите? Требе да е отпрашила нейде към хоризонта. Искаш ли да настигна оня тип?
Дъртака поумува и се изплю в прахта.
— Нали си върнахме жребчето? Не пръснах мангизите нахалост.
Той обаче зарея поглед в стените на клисурата.
— Шефе, к’во има?
— Кланси, кат се върнем в стопанството, отбий се до хотел „Селска радост“ и донеси колкото капачки им се намират тъдява.
— Шефе, ама що да се хабим? Оня си беше смахнат, сериозно ти разправям.
— Няма спор. Ама и хитър. Мухите не го хапеха, нали?
Зад тях в плетеницата от натрошени скали и храсти рисунката на дребно конче се превърна в кенгуру, а после потъна в камъка.
Ако Муструм Ридкъли успееше да вбеси някого, най-лошото беше, че дори не си правеше труда да забележи.
Когато на пътя на магьосниците изникнеше опасност, те незабавно започваха да спорят разгорещено какво и защо всъщност е опасно. И докато всичко им стане ясно, опасността се превръщаше в онзи вид ситуация, когато или правиш каквото трябва, или умираш. Или пък я налягаше скуката и се махаше. В края на краищата и опасността си има достойнство, а търпението й — граници.
Като момче Пондър Стибънс се заблуждаваше, че магьосниците са могъщи полубогове, способни да преобразят целия свят с едно щракване на пръстите си. Когато порасна, той установи разочарован, че те са досадни старци, които повече се тревожат дали не им се подуват краката.
Изобщо не му хрумна, че еволюцията налага законите си и по най-необикновени начини. В Анкх-Морпорк някои сгради още носеха белезите, показващи недвусмислено какво става, ако имаш наоколо и от другия вид магьосници.
Почти без да забележи, краката му го изведоха на виещата се по планинския склон пътека. Странни твари надничаха изпод храсталаците от двете му страни. Някои приличаха на…
Магьосниците предпочитат да мислят с помощта на прочетените книги. Една от тях се разкърши и слезе от рафтовете в паметта на Пондър. Бе я погълнал в захлас като момче. Още си я имаше, вписана прилежно и на картонче в каталожното чекмедже.14
Книгата се състоеше от тесни листове, свързани със спирала. Всяка страница показваше главата, тялото или опашката на птица, риба или бозайник. Обзетите от празно любопитство можеха да ги разместват така, че да си направят същество с глава на кон, тяло на бръмбар и рибешка опашка. Рекламата на корицата обещаваше „много забавни часове“, макар че само след три минути сигурно бихте се почудили що за човек ще се забавлява часове наред с такава измишльотина и дали ако го удушите безболезнено и незабавно, няма да спестите ужасни бъдещи неприятности на отдела за серийни убийци.
Пондър обаче наистина се радваше на книжката безброй часове.
А някои от… хм, създанията в храсталака удивително му напомняха за чудатите възможности, предлагани от книжката. Имаше птици, чиито клюнове по дължина далеч надминаваха телата им. Виждаха се паяци колкото разперена длан. Тук-там въздухът пък блещукаше като вода на вятър. Оказваше съвсем лека съпротива при опитите на Пондър да премине, после поддаваше, но птиците и насекомите не проявяваха желание да го последват.
Скоро му направи впечатление, че навсякъде гъмжат буболечки.
Постепенно пътеката го отведе до върха на планината. Точно под острия зъбер имаше мъничка закътана долина, а в далечния й край зейналото гърло на голяма пещера, осветено в синкаво отвътре.
14
Пондър си беше такова дете. Нито едно парченце от пъзелите му не се изгуби. Четеше старателно картичките на подаръците за всяка Прасоколеда, преди да ги отвори. Записваше си в бележниче кой се е сетил за него и привършваше с благодарствените писма преди следобедния чай. Родителите му съзнаваха, че или ще извърши велики дела през живота си, или вбесените от безупречното му поведение съседи ще си разчистят сметките с него още преди да е навършил десет години.