Нещо сякаш избухна зад очните му ябълки и го повдигна над земята. За миг му се стори, че е пропаднал в леден вир.
Кръвта потече по-бързо във вените му.
— Добре се справи, момко — похвали го Архиканцлерът. — И косата ти отново е кестенява.
— Ау… — Пондър тупна на колене. — Все едно носех оловни дрехи! Не искам това да ме сполети пак!
— В такъв случай самоубийството е единствената ти възможност — поклати глава Ридкъли.
— Нима ще ми се случи отново?
— Вероятно. Поне веднъж.
Пондър се изправи със скок, очите му блеснаха като стомана.
— Тогава да открием кой строи тази земя и да поискаме да ни прати вкъщи! — изръмжа гърлено.
— Може и да не те изслуша — предупреди Архиканцлерът. — Божествата са доста докачливи.
Пондър нави ръкавите си. При магьосниците този жест е равносилен на проверката дали базуката е заредена.
— Значи ще настояваме.
— Нима, Стибънс? Ами опазването на магическата околна среда?
С погледа на младия магьосник вероятно можеше да се отвори и сейф.
Макар и над седемдесетте, Ридкъли беше жилав дори за магьосници, които имат навика да навлизат доста навътре във втората стотица години, ако оцелеят през първите петдесет. Пондър не знаеше каква възраст бе достигнал самият той замалко, но помнеше добре, че чу заточването на острие. Едно е да знаеш, че си крачиш по пътя, съвсем друго е да зърнеш края му на хоризонта.
— Да върви по дяволите! — изрече той.17
— Правилно, господин Стибънс! Ще направим магьосник от тебе. А, и Деканът се е… Уф!
Дрехите на Декана не си бяха възвърнали предишните размери. Шапката изглеждаше особено широка върху ушите му, зачервени и доста по-клепнали, отколкото ги помнеше Пондър.
Ридкъли безцеремонно смъкна шапката, за да надникне под нея.
— Разкарай се, дядка! — озъби се Деканът.
— Ясно. Горе-долу тринадесетгодишен. Това обяснява всичко.
— Ха! — Деканът сви юмруци така, че ставите му изпукаха от напрежение. — Аз отново съм млад, а ти скоро ще пукнеш! Пак имам целия живот пред себе си!
— Първо, ще го прекараш тук. Второ, само си въобразяваш, че ще бъде чудничка забава да си Декан в тялото на пубертетче. Но след минута-две ще започнеш да забравяш всичко, схващаш ли? Добрата стара темпорална жлеза не би ти позволила да си спомниш дори какъв си бил на четиринайсет, щом си едва на тринайсет. Щеше да се сетиш, ако не забравяше ускорено. И ще ти се наложи да минеш втори път през всичко, Декане! Аха…
Мозъкът има несравнимо по-малка власт над тялото, отколкото тялото над мозъка. А пубертетът не е особено приятен период от живота. Нито пък старостта, но поне пъпките са изчезнали, по-буйните жлези са се укротили, освен това се смята за редно да поспиваш следобед и да намигаш на младите жени. А Деканът още не бе изпитал тежките несгоди на преклонната възраст, затова пък тялото му помнеше добре всяка пъпка. И реши, че веднъж е предостатъчно.
Деканът зае дрехите си без никакво свободно пространство. И главата му се разшири до мащаба на ушите.
Той потърка лицето си, сякаш още го сърбеше.
— Поне пет минутки нямаше да ми се отразят зле — измрънка Деканът. — И каква беше тази история?
— Темпорална неопределеност — напомни Ридкъли. — Хайде, спомни си вече, виждал си я и преди. И защо ти бяха тези пет минутки?
— За секс.
— О, да, как можах да забравя… — Архиканцлерът огледа брега. — Я! Тук имало и хора!
Към тях вървеше млада жена. И полюшваше бедра.
— А стига, бе! — ахна Деканът. — Да не сме попаднали на Слакай?
— Нали уж там обличат само тревни препаски… — недоверчиво промърмори Ридкъли. — Стибънс, тя какво е облякла?
— Саронг.
— Като я гледам, наистина ми се иска да бях с петдесетина години по-млад — с въздишка си призна Професорът по неопределени изследвания.
— А какво носи? — по-делово се осведоми Архиканцлерът.
— Прилича на… кокосови орехи… — предположи Пондър, заслонил очите си с длан.
— Да, кокосов орех — увери се Ридкъли. — И не че се оплаквам, но мургавите туземни хубавици не са ли предимно чернокоси? Рижата коса не ми се струва особено типична.
— Хм, все пак би трябвало теченията да довличат и кокосови орехи… — замисли се Лекторът по съвременни руни. — Не потъват във водата, нали?
— Има нещо познато в нея — провлечено установи Архиканцлерът.
— Не може да е госпожа Уитлоу, нали? — слиса се Пондър.
— Тя е — потвърди Ридкъли.
Старшият дискусионен наставник беше осенен от прозрението, че небето на личната му планета е сменило цвета си. Той се вгледа по-внимателно и изблея:
17
Все пак правдивостта изисква да споменем, че преживяването беше поучително за Пондър и го настрои по-съчувствено към старите хора. За около пет минути.