По тези неоспорими белези опитният горски жител стигна до истината с такава увереност и точност, сякаш сам бе свидетел на всички случки, които така лесно отгатна с прозорливостта си. Обнадеждени от тези уверения и доволни от обясненията, колкото очевидни, толкова и прости, петимата мъже продължиха пътя си, след като се спряха да похапнат набързо.
Разузнавачът хвърли поглед нагоре към залязващото слънце и тръгна напред с такъв устрем, че накара Хейуърд и все още бодрия Мънроу да напрегнат всичките си сили, за да не останат по-назад. Пътят им сега минаваше през долчинката, за която вече споменахме. И тъй като тук хуроните не бяха се старали да прикриват следите си, напредването на преследвачите вече не бе възпирано от несигурност. Но преди да бе изминал час, Ястребово око значително забави хода си и вместо да гледа право напред, както преди, започна да обръща подозрително глава ту насам, ту натам, сякаш усещаше приближаването на някаква опасност. Не след дълго той отново се спря и почака, докато другите го настигнаха.
— Надушвам хуроните — каза той, като се обърна към мохиканите. — Ей там, през върховете на дърветата, се вижда небето. Вече сме се приближили твърде много до лагера им. Сагамор, ти ще тръгнеш по височината надясно, Ункас ще кривне край потока вляво, а аз ще вървя по следите. Ако нещо се случи, знакът ни ще бъде три грачения като врана. Видях една от тези птици да се вие във въздуха точно над изсъхналия дъб — още едно указание, че наближаваме някакъв лагер.
Индианците тръгнаха всеки по своя път, без нищо да кажат, а Ястребово око продължи предпазливо с двамата бледолики. Хейуърд избърза към водача, нетърпелив да зърне по-скоро неприятелите, които бе преследвал с толкова усилия и тревоги. Другарят му каза да се промъкне до края на гората, обрасла с храсти, и да го чака там, тъй като искал да изследва някакви подозрителни белези малко по-настрани. Дънкън го послуша и скоро се озова на такова място, откъдето се откри гледка колкото нова, толкова и необикновена. По протежение на много акра дърветата бяха изсечени и мекият блясък на лятната привечер осветяваше сечището в красив контраст със сивата светлина на гората. Недалеч от мястото, където беше застанал Дънкън, потокът се разширяваше в малко езеро и покриваше по-голямата част от низината между двете възвишения. От този широк басейн водата се изливаше надолу като водопад така правилно и плавно, сякаш това бе дело на човешка ръка, а не природно явление. Стотина пръстени жилища се издигаха край брега на езерото, а дори и в самата вода, сякаш тя бе преляла извън бреговете. Заоблените им покриви, отлично пригодени за защита от стихиите, показваха по-голямо усърдие и предвидливост, отколкото туземците обикновено проявяват към жилищата си, а още по-малко към тези, които им служеха за временни цели, като например за лов или война. Накратко казано, цялото село или градче — наречете го, както искате — бе построено по-спретнато и по-планирано, отколкото белите бяха свикнали да очакват от индианците. Селището обаче изглеждаше напуснато — така поне си мислеше Дънкън в продължение на много минути. Най-после му се стори, че вижда няколко човешки фигури да се движат към него на четири крака и да влачат подире си някаква тежка и както той бързо долови, страшна машина. Точно тогава няколко тъмни глави се показаха от жилищата и изведнъж като че цялото селище се оживи от хора, които обаче се промъкваха от едно закрито място до друго с такава бързина, че не даваха никаква възможност да се отгадае настроението и намеренията им. Изплашен от тези подозрителни и необясними движения, той тъкмо се готвеше да изграчи като врана, когато някакво близко шумолене привлече погледа му към друга посока.
Младият човек се сепна, инстинктивно отстъпи няколко крачки назад и се видя на стотина ярда от един още по-чудноват индианец. Дънкън се овладя в миг и вместо да нададе тревога, която можеше да бъде фатална за самия него, остана неподвижен и внимателно заследи движенията на другия.
След като наблюдава спокойно една минута, той се увери, че индианецът не го е забелязал. Туземецът също оглеждаше ниските жилища и следеше бързите движения на обитателите му. Невъзможно беше да се открие изражението на чертите му, скрити под чудновато изписаната маска, но все пак на Дънкън се стори, че то беше по-скоро тъжно, отколкото диво. Главата му беше остригана както обикновено, освен на темето, и от стърчащия там кичур коса висяха хлабаво три-четири пера от крило на сокол. Парцаливо памучно наметало покриваше до половина тялото му, а надолу беше облякъл риза, чиито ръкави изпълняваха службата на крачоли. Краката му бяха голи и твърде много изподраскани и изранени от тръните. Но те бяха обути в здрави мокасини от еленова кожа. Изобщо целият вид на този човек беше запуснат и жалък.