Когато сметнаха, че бе достатъчно нашарен, разузнавачът му даде множество приятелски съвети, определи сигналите и посочи мястото, където трябваше да се срещнат, в случай че успеят. Раздялата между Мънроу и младия му приятел беше тъжна, макар че Мънроу я прие с безразличие, което неговата честна и сърдечна природа никога не би допуснала, ако се намираше в по-добро състояние на духа. Разузнавачът отведе настрани Хейуърд и му съобщи намерението си да остави стария човек в някое безопасно селище под закрилата на Чингачгук, докато той и Ункас търсят Кора между ония, за които имаха основание да вярват, че са делаварци. После му повтори предупрежденията и съветите си с топлота и тържественост, които дълбоко трогнаха Дънкън, и в заключение каза:
— А сега, господ да ви благослови! Харесва ми духът, който показахте, защото той е дар на младостта, особено на хора с гореща кръв и смело сърце. Обаче приемете предупреждението на човек, който има основание да твърди, че това, което казва, е вярно. За да надхитрите един мингозец и да сломите смелостта му, ще ви е нужно цялото ви мъжество и мъдрост, по-голяма от тази, която се учи от книгите. Господ да ви благослови! Ако хуроните отрежат скалпа ви, разчитайте на обещанието на един човек, когото ще подкрепят двама смели воини. Хуроните ще заплатят победата си скъпо: за всеки косъм от главата ви ще бъде отнет животът на един от тях. Така че, млади човече, дано провидението ви помогне във вашето тъй благородно начинание. Не забравяйте, че за да надхитрите онези негодници, е позволено да си служите с похвати, които може и да не са присъщи на един бял човек.
Дънкън разтърси сърдечно ръката на своя достоен другар, който все още се колебаеше да го пусне, заяви за втори път, че предоставя стария си приятел на неговите грижи, й даде знак на Дейвид да тръгват. В продължение на няколко минути Ястребово око гледаше втренчено след смелия и предприемчив млад човек с открито възхищение, а после поклати глава в знак на съмнение, обърна се и поведе другарите си към гората, която ги погълна.
Пътят, поет от Дънкън и Дейвид, минаваше точно през сечището на бобрите и покрай брега на вирчето им Когато Дънкън се видя сам с един толкова наивен човек и тъй малко годен да окаже някаква, помощ в случай на беда, той за пръв път осъзна трудностите на задачата, с която се бе нагърбил. Чезнещата светлина увеличаваше мрачната атмосфера на пустата и дива местност, която се простираше навред около него. Имаше нещо страшно дори в тишината на малките колибки, които, той знаеше, че са така препълнени с живи същества. Като гледаше възхитителните постройки и чудната предвидливост на умните им обитатели, мина му през ума, че дори и зверовете в тази обширна пустинна местност притежават инстинкти, които едва ли не съответствуват на собствения му разум. Той не можеше да не забележи със загриженост неравната борба, в която така прибързано се бе хвърлил. После в съзнанието му изпъкна яркият образ на Алиса, отчаянието й, както и голямата опасност, сред която тя се намираше, и това го накара да забрави своето рисковано положение. Като подвикна ободрително на Дейвид, той продължи да върви с леката и жива стъпка на младостта и предприемчивостта.
Като направиха почти полукръг около вира, те се отклониха от реката и започнаха да се изкачват по едно малко възвишение сред равнината, която прекосяваха. След около половин час стигнаха до друго сечище, което, по всичко личеше, че също е било направено от бобрите. Навярно някаква беда бе принудила умните животни да изоставят това място заради по-удобното, което сега заемаха. Едно съвсем естествено чувство накара Дънкън да се поколебае за момент — не му се искаше да остави прикритието на обраслата с гъсталак пътека. Приличаше на човек, спрял се да събере сили, преди да се впусне в някакво рисковано начинание, за което скрито съзнава, че ще е необходима цялата му енергия. Той се възползува от това спиране и хвърли няколко бързи погледа наоколо, за да долови колкото може повече подробности.
На отсрещната страна на сечището, близо до мястото, където потокът се спускаше над няколко скали от едно още по-издигнато равнище, той откри около петдесет или шестдесет колиби, грубо построени от стволове, суха трева и пръст. Те бяха изградени безредно и не изглеждаха нито красиви, нито спретнати. Дори нещо повече — по отношение на последните две изисквания те стояха толкова по-долу от селището на бобрите, което Дънкън току-що бе видял, че сега той започна да очаква някаква втора изненада, не по-малко смайваща от първата. Не остана измамен в очакването си: под смътната светлина на здрача видя двадесет или тридесет фигури да се изправят една подир друга от високата, груба трева пред колибите, която ги прикриваше, а след това отново да се скриват от погледа, сякаш потъваха в земята. Поради това, че тези фигури се появиха внезапно и Дънкън можа да им хвърли само бърз поглед, те му заприличаха на тъмни, подскачащи призраци или по-скоро на някакви неземни същества, отколкото на обикновени създания от кръв и плът. За миг той виждаше някоя гола, мършава фигура, която размахваше безумно ръце във въздуха, после мястото й изведнъж оставаше празно, а след това фигурата се появяваше внезапно в някой отдалечен кът или биваше последвана от някое ново, също така тайнствено същество. Като забеляза, че спътникът му се бави, Дейвид проследи накъде гледа той и до известна степен го накара да дойде на себе си, като проговори: