— Тук има много необработена плодородна почва — каза той. — И мога да прибавя без греховно самохвалство, че през краткотрайния ми престой в тези езически селища множество добри семена бяха пръснати по пътя.
— Туземците повече предпочитат лова, отколкото друго занятие, което изисква труд — каза Хейуърд, който не разбираше нищо, а продължаваше да гледа вторачено странните същества.
— Не труд, а по-скоро радост за духа е човек да извиси глас на възхвала, но тези момчета не използуват дарбите си! Рядко съм срещал хора на тяхната възраст, които да са тъй надарени от природата за псалмопение, а едва ли има други да пренебрегват дарованието си повече от тях. Три вечери се навъртам тук и три пъти събирах хлапетата, за да вдигнем вкупом глас в свещена песен, но всеки път те отвръщаха на усилията ми с викове и крясъци, които охладиха ентусиазма ми!
— За кого говориш?
— За ей тези деца там, които губят ценно време за глупави палячовщини. Ах! Колко е чужда дисциплината на тези изоставени на себе си хора. В тази страна на брезите пръчките за бой изобщо са непознати, така че не трябва да се чудя защо най-ценният дар на провидението се прахосва в подобни крясъци.
Дейвид затвори уши, за да не чува хлапетата, чиито викове точно тогава прокънтяха през цялата гора. Като се усмихна на собствените си суеверия, Дънкън каза твърдо:
— Да вървим.
Без да снема ръце от ушите си, учителят по пеене се подчини и двамата продължиха по посока на мястото, което Дейвид понякога наричаше „селището на филистимляните“.
ГЛАВА XXIII
За разлика от лагерите на белите, тези на туземците рядко се пазят от въоръжени войници. Индианците долавят опасността отдалеч и обикновено се чувствуват спокойни, тъй като познават особеностите на гората, както и дългите и трудни пътища, отделящи ги от онези, от които имат най-голямо основание да се плашат. Но враг, който по някакво щастливо стечение на обстоятелствата намери начин да избегне бдителността на разузнавачите, рядко ще срещне часовои близо до селището, които да дадат знак за тревога. Към този общ обичай трябва да се прибави и обстоятелството, че приятелски настроените към французите племена знаеха твърде добре какъв тежък удар бе нанесен на англичаните, така че не можеха да очакват някаква непосредствена опасност от вражеските племена, които бяха подчинени на британската корона.
Ето защо Дънкън и Дейвид без предупреждение за своето приближаване се озоваха сред децата, които се забавляваха с току-що описаните игри. Но когато ги забелязаха, цялата тълпа дечурлига нададе остър предупредителен вой.
Тогава като по някаква магия всички изчезнаха и се скриха от погледите на посетителите. По този час на деня голите мургави тела на приклекналите дечурлига така хубаво се сливаха с повехналата растителност, че отначало действително изглеждаше като да ги е погълнала земята. Но след първия момент на изненада Дънкън се вгледа по-внимателно и навсякъде срещна тъмни, подвижни, ококорени очи. Това тревожно предизвестие за начина, по който щяха да го разгледат по-възрастните мъже, не само не насърчи младия офицер, но за миг той като че бе готов да се върне.
Но вече беше твърде късно да се колебае. Викът на децата бе привлякъл цяла дузина воини край вратата на най-близкото жилище, където, събрани в мрачна, заплашителна група, спокойно очакваха приближаването на внезапно появилите се сред тях чужденци.
Тъй като тази сцена до известна степен не беше чужда за Дейвид, той уверено се отправи към самата колиба, като че ли никакви дребни пречки не биха го смутили. Тази колиба, грубо оградена от кори и клони, беше главната постройка на селището. В нея племето устройваше съвещанията и събранията си при краткотрайното си пребиваване край границата на английската провинция. За Дънкън беше трудно да си наложи нужния спокоен вид, когато минаваше край тъмните едри фигури на събралите се около прага диваци, но понеже съзнаваше, че животът му зависи от присъствието на духа му, той се довери на благоразумието на другаря си и го следваше по петите, като се мъчеше да съсредоточи мислите си върху това, което му предстои. Кръвта му се смръзна, когато се видя така близо до свирепите си и неумолими врагове, но той успя да овладее чувствата си и да стигне до центъра на постройката с вид, който не издаваше слабостта му. Следвайки примера на спокойния Гамът, той издърпа един сноп благоуханни клончета от купчината, която изпълваше ъгъла на колибата, и седна мълчаливо.