По поляната бяха разпръснати големи купчини суха трева и една енергична стара индианка започна да ги пали, за да освети сцената, която щеше да се разиграй. Когато пламъкът се издигна, светлината му беше по-силна от тази на отминаващия ден и направи предметите да изглеждат едновременно по-ясно очертани и по-зловещи. Цялата сцена представляваше поразителна картина, за рамка на която служеха високите тъмни борове в края на гората. Най-далеч бяха току-що пристигналите воини. Малко по-напред стояха двама мъже, които очевидно щяха да бъдат главните действуващи лица в това, което щеше да последва. Светлината не беше достатъчно силна, за да се видят ясно чертите им, но по всичко личеше, че бяха обхванати от съвсем различни чувства. Докато единият стоеше изправен и непоколебим, готов да посрещне съдбата си като герой, другият бе свел глава, сякаш бе скован от ужас или поразен от срам. Пламенният Дънкън бе обзет от мощен прилив на възхищение и жал към първия, при все че нямаше никаква възможност да прояви великодушните си чувства. Младият офицер зорко наблюдаваше и най-малките движения на непознатия, погледът му обхващаше изящните очертания на прекрасно сложеното му и пъргаво тяло; той се мъчеше да убеди себе си, че ако човешките сили, подкрепени от такава благородна решителност, можеха да помогнат на човека да премине благополучно през толкова жестоко изпитание, младият пленник пред него можеше да се надява на успех в опасното състезание, в което щеше да вземе участие. Неволно Дънкън се приближи до мургавите редици на хуроните. Той бе така погълнат от зрелището, че едва дишаше. Точно тогава прозвуча сигналният вик и кратката тишина се наруши от такива викове, които далеч надвишаваха всички, чути по-рано. По-покрусената от двете жертви продължаваше да стои неподвижно, обаче при прозвучаването на вика другият подскочи от мястото си бързо и пъргаво като елен. Вместо да се впусне между двете редици неприятели, както се очакваше, той само навлезе в опасната пътека и преди да имаше време дори за един удар, момъкът се обърна бързо и като скочи над главите на група деца, изведнъж се озова на външния и по-малко опасен край на страшната редица. В отговор на тази хитра маневра се понесоха проклятия от стотина гърла. Цялото възбудено множество разтури редиците, като се пръсна в див безпорядък.
Десетина пламтящи купчини трева сега разливаха червеникавата си светлина по цялата местност, която приличаше на свръхестествена и нечестива арена, върху която се бяха насъбрали зли дяволи, за да извършат своите кървави и грозни обреди. Фигурите в далечината приличаха на неземни същества, които се мяркаха пред погледа и цепеха въздуха с диви и безсмислени движения, докато пък дивашките страсти на тези, които минаваха край пламъците, проличаваха със страхотна яснота, когато по възбудените им лица падаха светлините на огньовете.
Лесно може да се разбере, че сред такова множество отмъстителни неприятели беглецът не можеше да се спре дори за миг. За един-единствен момент изглеждаше, като че би могъл да стигне до гората, обаче преследвачите се втурнаха вкупом пред него и отново го пропъдиха назад сред безмилостните му изтезатели. Обръщайки се като подгонен елен, той се спусна с бързината на стрела през раздвоените езици на горящия наблизо огън, мина невредим през цялата тълпа и се появи на срещуположната страна на поляната. Тук отново бе посрещнат и върнат назад от неколцина от по-възрастните и по-ловки хурони. После още веднъж се опита да се вмъкне сред тълпата, сякаш търсеше там закрила. Последваха няколко минути, през които Дънкън си помисли, че смелият и енергичен млад чужденец се бе изгубил.
Не можеше да се различи нищо друго освен една тъмна, маса от човешки тела, които се блъскаха в неописуем безпорядък. Над тях се появяваха ръце, бляскащи ножове и дебели сопи, но очевидно ударите биваха нанасяни наслуки. Страшното впечатление се засилваше от пронизителните крясъци на жените и от свирепите викове на воините. От време на време пред очите на Дънкън се мяркаше една лека фигура, която правеше отчаяни скокове, и той по-скоро се надяваше, отколкото вярваше, че пленникът все още може да разчита на удивителната си издръжливост и ловкост. Внезапно множеството се разлюля назад и се приближи до мястото, където беше застанал Дънкън. Тежката маса притисна намиращите се пред него жени и деца и ги събори на земята. В тази бъркотия чужденецът отново се показа. Но никоя човешка сила не беше в състояние да удържи дълго време такова жестоко изпитание. Пленникът изглежда разбра това. Като се възползува от образувалия се за миг процеп, той побягна от заобиколилите го воини и направи отчаян и както се стори на Дънкън, последен опит да стигне до гората. Сякаш пленникът съзнаваше, че никаква опасност не го грози от страна на младия офицер, та почти го докосна в бягството си. Един висок и силен хурон, който бе пестил силите си, се впусна по петите му и като вдигна заплашително ръка, понечи да му нанесе фатален удар. Дънкън протегна напред единия си крак и спъна ревностния дивак, който полетя презглава, далеч пред жертвата си. Дори мисълта не е тъй бърза, както бегът на пленникът, възползувал се от сгодния случай — той се обърна, отново се стрелна като метеор пред очите на Дънкън и в следния миг, когато Дънкън дойде на себе си от смайването и се огледа за пленника, той го видя, че се е облегнал спокойно на един малък, боядисан дървен стълб, който се намираше пред вратата на главната колиба.