Задъхан от смайване и силно разтревожен от критичното положение на приятеля си, Хейуърд трепна и отвърна очи, като се боеше да не би значението на този поглед да влоши по някакъв неизвестен начин съдбата на пленника. Не съществуваше обаче никаква основателна причина за подобно опасение. Точно тогава един воин си проправи път сред раздразнената тълпа. Като направи строго знак на жените и децата да се отдръпнат, той улови Ункас за ръка и го поведе към вратата на колибата, в която се устройваха племенните съвети. Там ги последваха всички вождове и по-забележителните измежду воините. Разтревоженият Хейуърд намери начин да се вмъкне заедно с тях, без да бъде забелязан.
За няколко минути присъствуващите се наредиха в зависимост от положението си и влиянието, което имаха сред племето. Спазваше се същият ред, както при предишния съвет. По-възрастните и по-влиятелни големци заеха тази част от обширното помещение, която се осветяваше от силния пламък на запалената факла, а по-малките и по-низшите се наредиха отзад, като образуваха тъмна редица от мургави, нашарени лица.
В средата на колибата, точно под отвора, през който се виждаха една-две трепкащи звезди, стоеше Ункас — спокоен, горд и съсредоточен. Неговата висока и горда осанка не убягваше от вниманието на поробителите му. Те често отправяха очи към него и макар погледите им да показваха, че не са променили намеренията си, ясно проличаваше възхищението, което събуждаше у тях смелостта на чужденеца.
Съвсем друго беше държането на човека, когото Дънкън бе забелязал да стои редом с приятеля му, преди да започне отчаяното състезание. Този човек, вместо да вземе участие в гонитбата, през цялото време на страхотната врява бе стоял като някаква статуя на раболепието, обхванат от срам и унижение. При все че никой не му протегна ръка за поздрав и ничие око не благоволи да следи движенията му, той също влезе в колибата, подтикван сякаш от някаква борба. Хейуърд се възползува от първия удобен случай да се взре в лицето му, като скрито се боеше да не открие в в него друг познат. Оказа се обаче, че той му беше напълно чужд. А още по-необяснимо бе това, че човекът носеше всички белези на хуронски воин. Но вместо да се смеси с хората от племето си, той стоеше отделно, самотен сред множеството, сгушен и унизен, сякаш се стараеше да заеме колкото може по-малко място. Когато всеки седна на подобаващото му се място и в цялото помещение настъпи тишина, споменатият вече сивокос вожд заговори на ленапско наречие:
— Делаварецо, при все че си от женско племе, ти доказа, че си мъж. Аз бих ти дал храна, но който яде с хурон, би трябвало да му стане приятел. Почивай спокойно до сутринта, когато ще произнесем последната си дума.
— Седем нощи и също толкова летни дни съм гладувал, когато съм бил по следите на хуроните — отвърна хладнокръвно Ункас. — Децата на Ленапе знаят как да вървят по верния път, без да губят време за ядене.
— Двама от моите млади воини са по стъпките на другаря ти — подхвана отново вождът, без да обърне внимание на хвалбата на пленника. — Когато те се върнат, нашите мъдри мъже ще ти кажат „живей“ или „умри“.
— Нима хуронът няма уши? — възкликна презрително Ункас. — Откакто е ваш пленник, делаварецът два пъти чу гърмежа на една позната пушка. Вашите двама младежи няма никога да се върнат!
Кратко и сърдито мълчание последва това дръзко твърдение. Дънкън, който разбра, че мохиканът намекваше за фаталната пушка на разузнавача, протегна любопитно глава, за да види какво впечатление бе направило това върху победителите. Но вождът се задоволи със следното просто възражение:
— Ако ленапците са толкова ловки, защо един от техните най-смели воини е тук?
— Той вървя по стъпките на един побягнал страхливец и попадна в клопка. Дори и хитрият бобър може понякога да бъде хванат.
Докато отговаряше така, Ункас показа с пръст към хурона, който стоеше сам, но не благоволи да прояви никакво друго внимание към това толкова недостойно същество. Отговорът и видът на говорещия произведоха силно въздействие сред слушателите му. Всички очи се отправиха сърдито към посочения човек и сред тълпата се понесе тих, заплашителен шепот. Зловещите звуци стигнаха до външната врата и до жените и децата, които така се натискаха в тълпата, че всяка празнина между едно рамо и друго бе запълнена с тъмните очертания на някое любопитно и напрегнато човешко лице.