През това време по-възрастните вождове в центъра се съвещаваха с кратки и недоизказани изречения. Всяка дума просто и енергично предаваше мисълта на онзи, който говореше. Отново се възцари дълго и много внушително мълчание. Всички присъствуващи знаеха, че то предсказваше тежка и важна присъда. Лицата, които образуваха външния кръг, се бяха надигнали на пръсти, за да гледат. Дори самият виновник забрави за миг срама си, обхванат от по-дълбоко чувство, и вдигна жалкото си лице, за да хвърли тревожен и нетърпелив поглед към мрачната група на вождовете. Тишината най-после бе нарушена от възрастния воин. Той се вдигна от земята, мина край неподвижната фигура на Ункас и застана внушително пред обвиняемия. В този момент описаната по-рано съсухрена индианка влезе всред тълпата с бавни, разлюлени стъпки, сякаш танцуваше; тя държеше факла и мърмореше неясни думи, може би някакво заклинание. При все че бе натрапила присъствието си, старицата остана незабелязана.
Тя дойде пред Ункас и вдигна пламтящата факла тъй, че червеният й отблясък да падне върху лицето му, за да се види и най-слабото чувство, което можеше да се появи по него. Мохиканът запази непоколебимото си и надменно държане и като не благоволи да отвърне на проницателния и поглед, продължи да се взира съсредоточено в далечината, сякаш очите му проникваха отвъд всички пречки и гледаха далеч към бъдещето. Доволна от оглеждането, тя го остави с лек израз на удоволствие и отиде да подложи своя престъпен сънародник на същото тежко изпитание.
Младият хурон беше с бойната си украса, а облеклото му скриваше много малка част от добре сложеното му тяло. Светлината позволяваше да се види цялото му тяло съвсем ясно и Дънкън извърна ужасени очи, когато видя, че то се свива и огъва от неудържима мъка. Жената започна да надава нисък плачевен вой при тази тъжна и срамна гледка, ала вождът протегна ръка и полекичка я бутна настрани.
— Огъваща се тръстико — обърна се той по име към виновника и заговори на собственото му наречие, — при все че Великия дух те е направил приятен на глед, по-добре щеше да бъде, ако не се беше родил. Гласът ти се издига високо в селището, но в битката не се чува. Никой от моите младежи не забива по-дълбоко томахавката в стълба на войната и никой не удря с него така леко ингизите. Врагът познава гърба ти, но никога не е видял цвета на очите ти. Три пъти те викаха да се върнеш и три пъти ти забрави да отговориш. Името ти никога вече не ще бъде споменавано от съплеменниците ти — то е вече забравено.
Докато вождът изричаше бавно тези думи, спирайки се внушително след всяко изречение, виновникът, от почит към положението и годините му, вдигна глава. Срам, ужас и гордост се преливаха по лицето му. Очите му, свити от скрита мъка, шареха по лицата на онези, които го бяха славили за хубостта му; гордостта му за миг взе връх. Той се изправи и като разголи гърдите си, погледна спокойно към острия и бляскав нож, който неумолимият съдия беше вече вдигнал. Когато оръжието проникваше бавно към сърцето му, той дори се усмихна, сякаш се радваше, че смъртта е по-малко страшна, отколкото бе очаквал, и падна тежко по очи пред нозете на непоколебимия и твърд Ункас.
Индианката нададе висок и плачевен вой, захвърли факлата на земята и всичко потъна в тъмнина. Разтрепераните зрители се измъкнаха вкупом от колибата като тревожни духове. На Дънкън се стори, че той и все още дишащото тяло на този, който бе станал жертва на индианското правосъдие, бяха нейните единствени обитатели.
ГЛАВА XXIV
Само един миг беше достатъчен да убеди Дънкън в неговата грешка. Една ръка се сложи мощно на рамото му и тихият глас на Ункас промълви на ухото му:
— Хуроните са кучета. Кръвта на един страхливец никога не може да накара един воин да трепери. Сивокосият и сагаморът са в безопасност, а и пушката на Ястребово око не спи. Излезте! Ункас и Широката ръка вече не се познават. Казах достатъчно.
Хейуърд с удоволствие би чул още нещо, но приятелят му го побутна леко към вратата и го предупреди за опасността, която може да се появи, ако открият, че разговарят. Той се подчини, бавно и неохотно напусна колибата и се смеси с тълпата. Гаснещите огньове из селището хвърляха мътна, слаба светлина върху тъмните фигури, които се движеха мълчаливо насам-натам. От време на време някой по ярък пламък проблясваше в колибата и осветяваше фигурата на Ункас, който продължаваше да стои изправен близо до мъртвото тяло на хурона.