Скоро група воини влязоха в колибата, вдигнаха мъртвото тяло и го отнесоха в съседната гора. След това Дънкън заскита между колибите, без някой да го забележи или да го запита нещо. Той се мъчеше да намери някакви следи от тази, заради която бе поел такъв риск. При сегашното настроение на племето за него би било лесно да избяга и да се присъедини към приятелите си, ако подобна мисъл би му хрумнала. Но освен непрестанната му загриженост за Алиса един нов, макар и по-слаб интерес към съдбата на Ункас, го приковаваше към селището. Така че той продължи да скита от колиба на колиба и да наднича в тях, докато най-после обиколи цялото село. Той изостави това безполезно търсене и се върна към колибата на съвета, решен да намери и разпита Дейвид, за да сложи край на съмненията си.
Като стигна до постройката, която представляваше едновременно съдилище и място за екзекуции, младият човек откри, че възбудата на индианците бе вече стихнала. Воините се бяха събрали наново, пушеха спокойно и разговаряха бавно и важно за по-главните случки от последния им набег към изворите на Хорикън. При все че имаше вероятност връщането на Дънкън да им напомни за него и за подозрителните обстоятелства на посещението му, неговото явяване не им направи никакво видимо впечатление. Разигралата се страшна сцена се оказа благоприятна за него и той нямаше нужда от друг съветник освен собствената си съобразителност, за да се убеди в необходимостта да се възползува от това неочаквано преимущество.
Без да покаже, че се колебае, той влезе в колибата и зае мястото си с важност, която подхождаше чудесно на държането на домакините му. Един бърз, но проницателен поглед беше достатъчен да му даде да разбере, че макар Ункас да продължаваше да стои на мястото, където го беше оставил, Дейвид не се бе появил. На Ункас не бе наложено никакво ограничение — следяха го само зорките погледи на един млад хурон, застанал наблизо, и на един въоръжен воин, облегнал се на стълба, който образуваше едната страна на тесния вход. Във всяко друго отношение пленникът изглеждаше, като че ли е на свобода. Все пак обаче той бе изключен от каквото и да било участие в разговора и приличаше повече на изящно моделирана статуя, отколкото на жив човек.
Съвсем наскоро Хейуърд бе станал свидетел на страшната случка, която показа как бързо наказват онези, между които бе попаднал, така че не можеше да рискува да се изложи, като се намеси дръзко. Той предпочиташе да мълчи и размишлява, вместо да говори, защото откриването на истинското му положение можеше да се окаже съдбоносно още същия миг. За нещастие домакините му, изглежда, не мислеха така. Той не бе стоял дълго на мястото, което благоразумно бе избрал, за да бъде в сянка, когато друг от възрастните воини, запознат с френския език, се обърна към него:
— Моят канадски баща не забравя децата си — каза вождът. — И аз му благодаря. Някакъв зъл дух живее в жената на един от моите младежи. Може ли изкусният чужденец да го пропъди?
Хейуърд беше запознат до известна степен с магьосническите движения, практикувани от индианците при случай на подобни предполагаеми посещения на зли духове. Той веднага схвана, че това обстоятелство би могло да помогне за постигането на собствените му цели. В този момент едва ли можеше да му се направи предложение, което да му достави по-голямо удоволствие. Но като съзнаваше колко необходимо бе да запази важното държане, нужно за ролята, която играеше, той подтисна чувствата си и отговори с подходяща тайнственост:
— Има различни духове. Някои се поддават на влиянието на мъдростта, други са твърде силни.
— Моят брат е велик лечител — каза хитрият дивак, — няма ли да направи опит?
Дънкън отговори с движение, изразяващо съгласие. Хуронът остана доволен от това и отново взе лулата си, чакайки подходящия за тръгване момент. Нетърпеливият Дънкън проклинаше в душата си строгите обичаи на диваците, но трябваше да се покаже равнодушен като вожда, който всъщност беше близък роднина на заболялата жена. Минутите се точеха, а на самозвания лекар се струваше, че беше изминал цял час, когато хуронът остави настрана лулата си и загърна гърди с дрехата си, като че се готвеше да го поведе към колибата на болната. Точно тогава един воин с едра снага затъмни входа и като мина мълчаливо и с бавни стъпки сред групата на зорко гледащите го индианци, седна на единия край на ниската купчина суха трева, на която седеше и Дънкън. Последният хвърли нетърпелив поглед към съседа си и почувствува, че кожата му настръхва от неудържим ужас, когато се видя в такава непосредствена близост до Магуа.