Внезапното завръщане на този хитър и страшен вожд накара хурона да забави тръгването си. Няколко загаснали лули се запалиха отново, а новодошлият измъкна томахавката от пояса си и без да каже думица, напълни чашката на лулата си, издълбана от единия и край, и започна да вдъхва през кухата дръжка дима на тютюна с такова безразличие, сякаш не бе прекарал два дни в дълъг и изморителен лов. Тъй изминаха може би десет минути, които на Дънкън се сториха като десет века. Воините се обвиха в облак бял дим, преди някой от тях Да заговори.
— Добре дошъл! — промълви най-после един. — Намери ли моят приятел елени?
— Младежите се олюляват под тежестта им — отвърна Магуа. — Нека Огъващата се тръстика тръгне по ловната пътека и ще ги посрещне.
Дълбоко и страшно мълчание последва произнасянето на забраненото име. Всички лули паднаха от устата на пушачите, сякаш в този миг всеки бе вдъхнал нещо нечисто. Пушекът се виеше над главите им на малки кръгове, къдреше се в спирала и излиташе бързо през отвора на покрива; въздухът в колибата се проясни и мургавите лица се очертаха съвсем ясно. Погледите на повечето воини бяха приковани в земята, а неколцина от по-младите и по-неопитните си позволиха да извърнат дивите си бляскави очи към белокосия дивак, който седеше между двамина от най-уважаваните големци на племето. В изгледа и облеклото на този индианец нямаше нищо, което да го удостои с отличието да стои между тях. Видът му беше по-скоро унил, отколкото забележителен с нещо различно от обичайното държане на индианците, а дрехите му бяха като дрехите, които обикновено носят мъжете от племето. Подобно на окръжаващите го, в продължение на около една минута и неговият поглед бе отправен към земята, но най-сетне той си позволи да обърне крадешком очи настрани и забеляза, че бе станал прицелна точка на общо внимание. После се изправи и извиси глас сред тишината.
— Лъжа е било — каза той, — аз не съм имал син. Този, който носеше това име, е забравен. Кръвта му е бледа и не бе дошла от вените на хурон. Злите чипевазци са измамили жена ми. Великия дух е решил, че родът на Висентуш трябва да се прекрати. Който знае, че злото на семейството му умира заедно с него, е щастлив. Аз свърших.
Говорещият, който беше баща на провинилия се млад индианец, се огледа наоколо, сякаш търсеше в очите на слушателите си похвала за твърдостта си. Но строгите обичаи на племето налагаха прекалено тежки изисквания върху немощния, стар човек. Изразът на очите му противоречеше на картинния му и самохвален език, а и всеки мускул на сбръчканото му лице се свиваше от мъка. Като остана прав само за миг, да се наслади на горчивото си тържествуване, той се извърна настрани, сякаш погледите на другите му причиняваха болка. После закри лице в наметалото си и излезе от колибата с безшумната стъпка на човек, който в самотата на собственото си жилище дири съчувствието на друго същество като него — старо, клето и лишено от детето си.
Индианците, които вярват в наследственото предаване на добродетелите и недостатъците на характера, го оставиха да се отдалечи в мълчание. После с вродена тактичност, от която можеха да се поучат мнозина от по-културно общество, един от вождовете отклони вниманието на по-младите от току-що проявената пред очите им слабост, като каза с весел глас, обръщайки се учтиво към Магуа като към новодошъл:
— Делаварците се навъртат около селото ми като мечки край гърнета с мед. Но нима един хурон може да бъде заварен, че спи?
Тъмнината на надвисналия облак, която предшествува трясък на гръмотевицата, не е по-мрачна от погледа на Магуа, когато той възкликна:
— Делаварците от езерата!
— Не те, а онези, които носят женски фусти край брега на собствената си река. Един от тях се появи сред племето.
— Моите младежи взеха ли скалпа му?
— Краката му са бързи, при все че ръката му е годна повече за мотика, отколкото за томахавка — отвърна другият, като посочи към неподвижната фигура на Ункас.
Вместо да прояви женско любопитство и да се наслади на гледката, която би представлявал за него пленник от едно племе, което всички знаеха, че той имаше такова голямо основание да мрази, Магуа продължи да пуши със замисления вид, който му беше свойствен, когато нямаше непосредствена нужда от хитростта или красноречието си. При все че вътрешно се удивяваше на обстоятелствата, разкрити от думите на стария баща, той не си позволи да зададе никакъв въпрос, а остави разпитването за по-подходящ момент. Едва след като измина достатъчно време, той изтърси пепелта от лулата си, сложи томахавката на мястото й, затегна пояса си, стана и за пръв път хвърли поглед към пленника, който стоеше малко зад него. Бдителният, макар и разсеян на вид Ункас долови това движение, извърна се внезапно към светлината и двамата срещнаха погледите си. В продължение близо на една минута тези смели и необуздани духове се гледаха втренчено право в очите, като никой от тях не трепваше пред свирепия взор на другия.