Тялото на Ункас се изпъна и ноздрите му се разшириха като на тигър, който се готви да скочи. Но той стоеше неподвижен и от него лъхаше такава непоколебимост, че човек можеше лесно да го вземе, за изящния, безупречен образ на бойното божество на племето му. Трепкащите черти на лицето на Магуа се оказаха по-гъвкави; физиономията му загуби постепенно заплашителния си израз и бе заместен от израз на свирепа радост. Като пое дълбоко дъх, той изрече високо страшното име:
— Бързия елен!
При произнасянето на това добре известно име всички воини скочиха на крака и за няколко кратки мига изненадата надви стоическата им сдържаност. Омразното и все пак уважавано име бе повторено, като от един глас и звукът се понесе дори отвъд стените на колибата. Жените и децата, които се навъртаха около входа, подеха думите като ехо, последвано от дрезгав и плачевен вой. Той не бе още затихнал, когато възбудата на мъжете напълно се уталожи. Всички присъствуващи отново заеха местата си, сякаш засрамени от невъздържаността си. Трябваше да изминат много минути, преди да престанат да стрелкат с многозначителни погледи пленника и да оглеждат любопитно воина, който толкова често бе доказвал, че смелостта му надвишава смелостта на най-храбрите и най-гордите от тях.
Ункас се радваше на победата си, но се задоволи да покаже тържеството си само с една спокойна усмивка — символът на презрението, който принадлежи на всички времена и на всички народи.
Магуа долови израза му, вдигна ръка и я размаха тъй заканително срещу пленника, че леките сребърни украшения, прикрепени към гривната му, задрънчаха и с глас, изпълнен с мъст, той възкликна на английски:
— Мохикане, ти ще умреш!
— Целебните води никога не ще върнат умрелите хурони към живот — отвърна Ункас с музикалната реч на делаварците. — Буйната река мие техните кости. Мъжете им са жени, а жените им бухали. Върви! Повикай всички хуронски кучета, за да видят един воин. Ноздрите им се отвращават — те вдъхнаха мириса на кръвта на един страхливец.
Последният намек дълбоко ги засегна и обидата жестоко ги жегна. Мнозина от хуроните разбираха непознатия език, на който говореше пленникът. Между тях беше и Магуа. Хитрият дивак схвана изгодния момент и веднага се възползува от него. Като отхвърли леката кожена дреха от рамото си, той протегна ръка и даде воля на опасното си и изкусно красноречие. Колкото и неговото влияние между съплеменниците му да бе разклатено от слабостта, която понякога проявяваше, както и от това, че веднъж бе изневерил на хората си, смелостта му и ораторската му слава не можеха да се отрекат. Той никога не говореше без слушатели и рядко се случваше да не убеди тези, които го слушат. В сегашния случай природната му дарба бе подтиквана от жаждата за мъст.
Той отново разказа случките около нападението при водопада Глен, разправи за смъртта на другарите си и за бягството на най-страшните им врагове. После описа подробно могилката, където бе завел пленниците. За собствените си жестоки намерения спрямо девойките и за коварството, на което му бе попречено, не спомена нищо, а премина бързо към неочакваното появяване на Дългата карабина и приятелите му и към фаталния край на драмата. Тук той спря и се огледа, преструвайки се, че върши това от уважение към мъртвите, а в действителност искаше да види въздействието от встъпителния си разказ. Както обикновено всички очи бяха приковани в него. Всяка тъмна фигура приличаше на дишаща статуя — тъй неподвижна бе позата и толкова напрегнато бе вниманието на всеки от присъствуващите. Тогава Магуа сниши глас, който досега бе ясен, силен и висок, и започна да говори за заслугите на умрелите. Не забрави да спомене нито едно качество, което би могло да събуди съчувствието на индианеца: един никога не пропускал да улови подгонения дивеч; друг бил неуморим при преследването на неприятеля; този бил смел, онзи великодушен. Така ловко насочваше думите си, че в това племе, съставено от толкова малко семейства, те откликнаха във всички сърца.