— Дали костите на моите млади воини са в гробището на хуроните? — каза в заключение той. — Знаете много добре, че не са. Духовете им са се запътили към залязващото слънце и вече прекосяват обширните води към прекрасните ловни земи. Но те тръгнаха без храна, без пушки и ножове, без мокасини, голи и бедни, както са се родили. Ще оставим ли това така? Ще влязат ли душите им в царството на справедливостта като гладни ирокези или като кекави делаварци? Или ще се явят при приятелите си с оръжие в ръка и дрехи на гърба? Какво ще си помислят нашите прадеди, че е станало с племената на виандотите? Те ще погледнат смръщено децата и ще кажат: „Вървете си! Тук е дошъл чипевазец, който иска да мине за хурон.“ Братя, не трябва да забравяме мъртвите! Един червенокож никога не забравя. Ще натоварим този мохикан, докато започне да залита под тежестта на щедрите ни дарове, и ще го изпратим подир моите младежи. Те ни викат да им помогнем, макар че ушите ни са затворени. Те ни казват: „Не ни забравяйте!“ Когато видят духа на този мохикан да се тътри подире им със своя товар, ще разберат, че сме си спомнили за тях. Тогава ще продължат пътя си щастливи. И нашите деца ще кажат: „Така постъпиха бащите ни спрямо приятелите си, така трябва и ние да постъпим спрямо тях.“ Какво представлява един ингизин? Убили сме мнозина, но земята е все още пълна с бледолики. Петното, което мърси името на един хурон, може да се измие само с кръв от вените на индианец. И затова този делаварец трябва да умре.
Не можеше да има никакво съмнение за въздействието на тази разпалена реч, произнесена с нервния език и с настойчивостта на един хуронски оратор. Магуа така ловко бе събудил естественото съчувствие и религиозните предразсъдъци на своите слушатели, че съзнанието им, вече подготвено от обичая да се жертвува един живот заради скалповете на сънародниците, загуби и най-малкия остатък от човещина в желанието за мъст. Един от воините, човече с див и жесток вид, особено жадно слушаше думите на оратора. Лицето му се изменяше с всяко събудено в него чувство, докато най-после придоби израз на смъртна омраза. Когато Магуа свърши, воинът се изправи и като нададе демоничен крясък, размаха над главата си малката лъскава брадвичка, която блесна под светлината на факлите. Движението и викът бяха тъй внезапни, че никой не можа да го отклони от кръвожадните му намерения. Нещо блестящо се стрелна от ръката му и в същия миг бе посрещнато от някаква тъмна и мощна преграда. Първото беше летящата томахавка, а второто — ръката на Магуа, която той бе прострял светкавично, за да отклони томахавката от целта й Бързото и енергично движение на вожда дойде тъкмо навреме. Острото оръжие отряза бойното перо на скалповия кичур на Ункас и мина през тънката стена на колибата, сякаш запратено от мощна машина.
Дънкън видя опасното движение и скочи на крака. Сърцето му, което се качи чак в гърлото, бе обхванато от най-благороден порив към приятеля му. Той разбра с един поглед, че ударът бе несполучлив и ужасът се превърна във възхищение. Ункас стоеше неподвижен и гледаше неприятеля си в очите, а чертите му показваха, че се бе издигнал над всякакви чувства. Мраморът не би могъл да бъде по-студен, по-спокоен и по-непоколебим от израза, който Ункас, бе придобил при това внезапно нападение. После, сякаш съжалявайки за несръчността, която всъщност му спаси живота, той се усмихна и промълви няколко презрителни думи на собственото си наречие.
— Не! — каза Магуа, след като се увери, че пленникът му бе незасегнат. — Позорът му трябва да блесне на слънцето и жените трябва да видят как плътта му трепери, защото иначе отмъщението ни ще заприлича на момчешка игра. Вървете, заведете го някъде на тишина. Нека видим дали един делаварец може да спи през нощта, когато на другата сутрин ще трябва да умре.
Младите мъже, чиято длъжност беше да пазят пленника, в миг завързаха ръцете му с върви от лико и го изведоха от колибата сред дълбока и зловеща тишина. Твърдата стъпка на Ункас се поколеба само когато той застана пред отворената врата. Там се обърна и в презрителния и унищожителен поглед, който отправи към своите врагове, застанали в кръг, Дънкън с радост долови нещо, което показваше, че надеждата не го беше напуснала съвсем.
Магуа беше доволен от успеха ѝ или бе прекалено зает с тайните си планове, за да продължи разговора. Като разтърси наметалото и обви с него гърдите си, той също напусна мястото, без да засяга повече въпроса, който можеше да се окаже тъй фатален за застаналия до лакътя му Дънкън. Въпреки растящото му негодувание, природната му твърдост и загрижеността му за Ункас, Хейуърд се почувствува значително облекчен от отсъствието на този тъй опасен и хитър свой враг. Възбудата от речта постепенно стихна; воините заеха отново местата си и облаци дим пак изпълниха колибата. В продължение близо на половин час ни една дума не бе промълвена, ни един поглед не бе отправен настрани — обикновено след всяка бурна и шумна сцена, разиграла се сред тези същества, които бяха едновременно тъй поривисти и тъй сдържани, наставаше тържествено и наситено с размисъл мълчание.