— Ами делаварското куче — каза той, като се наклони напред, взирайки се, за да долови израза на лицето му. — Бои ли се то? Ще чуят ли хуроните стенанията му?
Звярът заръмжа така свирепо и естествено, че младият индианец свали ръката си и се дръпна настрани, сякаш за да се увери, че мечката пред него не е истинска. Ястребово око, който се боеше, че гласът му ще го издаде пред хитрите му врагове, с радост се възползува от това прекъсване и отново разля такъв поток от звуци, че едно по-изтънчено общество би окачествило това музикално представление като „същинско фиаско“. Но пред тези слушатели то само увеличи още повече уважението, което те никога не пропускаха да отдадат на душевно разстроените. Малката група индианци се отдръпна вкупом назад и остави мнимия магьосник и неговия вдъхновен помощник да отминат напред.
От Ункас и разузнавача се изискваше не малко смелост, за да продължат да се движат със същите важни и тържествени стъпки дори когато минаваха край къщите, особено като разбраха, че любопитството бе надвило страха на зрителите и ги подтикваше да се приближат до колибата, за да видят въздействието на магиите. И най-малкото нетърпеливо или неблагоразумно движение от страна на Дейвид можеше да ги издаде, а те на всяка цена се нуждаеха от време, за да се осигури безопасността на разузнавача. Шумните звуци, които разузнавачът счете за тактично да издава, привлякоха мнозина любопитни зяпачи по вратите на отделните колиби, край които минаваха, а веднъж или дваж един воин с мрачен вид се изпречи на пътя им, подтикван от суеверие или бдителност. Никой обаче не ги спря. Тъмнината на късния час и дързостта на постъпката им се оказаха техни най-добри съюзници.
Двамата авантюристи се бяха отдалечили от селото и вече бързо се приближаваха към гората, когато един дълъг и висок вик се понесе от колибата, където по-рано бе затворен Ункас. Мохиканът се изправи на крака и разтресе рошавото си покривало, сякаш животното, което наподобяваше, се готвеше да направи някакво отчаяно усилие.
— Чакай — каза разузнавачът, като сграбчи приятеля си за рамото. — Нека изреват отново! Това беше само от учудване.
Той нямаше време за бавене, тъй като в следния миг въздухът се изпълни с викове, които прокънтяха из цялото село. Ункас захвърли кожата и пристъпи, разкривайки грациозната си фигура. Ястребово око го тупна леко по рамото и се промъкна напред.
— Нека сега дяволите тръгнат по дирите ни — каза разузнавачът, като издърпа изпод един храст две пушки с всичките им необходими съоръжения, и размахвайки „Еленоубиеца“, подаде на Ункас неговото оръжие. — Поне двамина ще намерят смъртта си.
После те сведоха надолу пушките си като спортисти, готови за състезание, втурнаха се напред и скоро потънаха в тъмната, мрачна гора.
ГЛАВА XXVII
Както вече разбрахме, нетърпението на диваците, които се таяха около затвора на Ункас, бе надвило страха им от дъха на магьосника. С разтуптени сърца те се промъкнаха предпазливо до една пукнатина, през която проблясваше слабата светлина на огъня. За няколко минути те взеха фигурата на Дейвид за тази на затворника. Случи се обаче точно оная злополука, която Ястребово око бе предвидил. Като се измори да държи крайниците си тъй дълго свити един до друг, певецът отпусна постепенно краката си напред, докато едно от грозните му стъпала се допря до въглените в огъня и ги разбута настрани. Отначало хуроните помислиха, че магията е обезформила делавареца. Но когато Дейвид, без да съзнава, че го наблюдават, извърна глава и разкри собствената си добродушна и наивна физиономия, дори доверчивите туземци не можеха вече да се съмняват. Те се втурнаха вкупом в колибата и като сложиха безцеремонно ръце върху пленника, веднага откриха измамата. Тогава се понесе викът, който бегълците чуха най-напред. Той бе последван от най-диви и бесни движения, които изразяваха жаждата им за мъст. Но Дейвид, твърд в решението си да прикрие бягството на своите приятели, помисли, че собственият му сетен час е дошъл. Лишен от сборника и свирката, той се довери на паметта си, която рядко му изменяше в такива случаи, и със силен и вдъхновен глас запя първия стих на един погребален химн, за да облекчи преминаването си в другия свят. Това напомни своевременно на индианците за умопомрачението му и те се втурнаха навън, като разбудиха селото по описания вече начин.
Червенокожият воин се сражава и спи, без нещо да го покрива и да му служи за защита. Бойните звуци едва бяха прозвучали, когато двеста мъже стъпиха на крака, готови за битка или за преследване, защото можеше да им се наложи и едното, и другото. Бягството скоро бе открито и цялото село се насъбра около колибата на съвета; всички нетърпеливо зачакаха нарежданията на вождовете. Сега, когато така внезапно се наложи да проявят мъдростта си, хуроните не можеха да не почувствуват необходимост от присъствието на хитрия Магуа! Споменаха името му и се огледаха наоколо, учудени, че не го виждат. Тогава изпратиха в колибата му вестители да го повикат.