ГЛАВА XXXIII
Когато на следния ден слънцето изгря, то завари ленапското племе потънало в скръб. Шумът на битката бе стихнал, делаварците бяха излезли победители в древната си вражда и бяха отмъстили за недавнашната си свада с мингозците, разрушавайки цяло едно селище. Черните и мрачни облаци, които се носеха около мястото, където се издигаше хуронският стан, ясно показваха участта на това скитническо племе. А стотиците гарвани, които се виеха над голите върхове на планината или се носеха на шумни ята над широко просналата се гора, сочеха мястото на страшната битка. Всяко око, поне малко запознато с граничната война, лесно можеше да забележи всички непогрешими доказателства за безмилостните последици на индианската мъст.
Но все пак слънцето завари ленапското племе потънало в скръб. Никакви радостни викове, никакви тържествени песни не прославяха победата им. И последният закъснял воин, завърнал се от жестоката битка, изми страхотната си бойна украса и се присъедини към поразените от нещастието свои съплеменници. Гордостта и ликуването бяха изместени от смирението, а най-свирепата от всички човешки страсти вече бе заменена от най-дълбока скръб.
Колибите бяха пусти. Цялото племе с тъжни лица се беше събрало в широк кръг на едно място в близката околност, където цареше дълбоко и тържествено мълчание. Макар че тук се бяха струпали като жива стена същества от различна възраст, пол, положение и занятие, всички бяха обзети от едно-единствено чувство. Всички очи бяха приковани в центъра на този кръг, където се намираха онези, които бяха станали предмет на тази дълбока всеобща мъка.
Шест делаварски девойки, чиито дълги, тъмни коси падаха свободно на гърдите им, стояха неподвижни и само от време на време хвърляха благовонни билки и горски цветя върху направена от благоуханни клони носилка, където под плащеница от индиански тъкани лежаха тленните останки на пламенната, благородна и великодушна Кора. Тялото й бе скрито под много ръчно тъкани завивки, а лицето й бе завинаги закрито за човешки погледи. В краката й седеше безутешният Мънроу. Той бе свел старата си глава почти до земята, принуден да се подчини на повеленията на съдбата. Скрита мъка се четеше по набръчканото му чело, прикрито отчасти от безредно разпилените сиви кичури коса, които се бяха спуснали върху слепите му очи. До него смирено стоеше Дамъг, гологлав под слънчевите лъчи; очите му, блуждаещи и загрижени, се движеха ту към малкия сборник, който съдържаше толкова много странни, но свети максими, ту към съществото, на което той от душа желаеше да даде утеха. Хейуърд също бе наблизо: облегнат до едно дърво, той се мъчеше да удържи пристъпите на скръбта си, за което бе нужно цялото му мъжество.
Но колкото тъжна и печална да бе тази група, както всеки би могъл да си представи, тя бе много по-малко трогателна от друга група, която се намираше срещу нея. Седнал като жив, в тържествена поза, Ункас бе украсен с най-пищните накити, които притежаваше племето. Красиви пера се развяваха над главата му. Много нанизи от мъниста, огърлици, гривни и медали красяха снагата му. Но угасналите очи и безизразните черти на лицето му твърде силно противоречаха на празния блясък на труфилата.
Точно пред трупа седеше Чингачгук без оръжие, без бойна украса и без каквито и да било украшения освен едно-синята костенурка — емблемата на рода му, незаличимо татуирана върху голите му гърди. През цялото време, откакто племето се бе събрало тук, мохиканският вожд бе гледал студеното и безжизнено тяло на своя син с вперени и тревожни очи. Тъй прикован и устремен бе неговият поглед м толкова неподвижна бе позата му, че човек не би могъл да различи живия от умрелия, ако тъмното лице на единия не издаваше от време на време смутения му дух и ако върху чертите на другия не бе отпечатано спокойствието на смъртта.
Недалеч беше разузнавачът, опрян замислено на своето смъртоносно и отмъстително оръжие. А Таменунд, подкрепян от най-старите мъже на племето, стоеше на една близка височинка, откъдето можеше да обгърне с погледа си нямото и покъртително събрание на народа си.
От вътрешната страна на кръга се беше изправил военен в униформа на чужда държава. Настрани от него беше буйният му кон, сред група прислужници, яхнали своите коне, очевидно готови за някакво далечно пътуване. Облеклото на чужденеца показваше, че той заема отговорна служба при командира на канадските войски. Личеше, че миролюбивата му мисия е била осуетена от неговите буйни и свирепи съюзници и че сега той беше безмълвен и тъжен зрител на последиците на една борба, която не бе успял да предотврати, тъй като бе пристигнал твърде късно.