Той не отвърна нищо, макар че погледът му падна върху красивата фигура на Алиса, която стискаше ръката му като безпомощно дете.
— Имайте предвид — продължи Кора след късо мълчание, като през това време, изглежда, се бореше с някаква мъка, по-остра дори от тази, която страхът и бе събудил, — че най-лошото, което може да ни сполети, е смъртта — данък, който всеки трябва да плати, когато му дойде времето.
— Има беди, по-лоши от смъртта — каза Дънкън с дрезгав глас, сякаш бе раздразнен от упоритостта й, — беди, които биха могли да се предотвратят от присъствието на този, който е готов да умре заради вас.
Кора престана да го увещава и като закри лице с шала си, поведе почти безчувствената Алиса към най-закътания край на вътрешната пещера.
ГЛАВА IX
Внезапната, почти магическа смяна на бурните епизоди на битката с пълната тишина, която сега цареше наоколо, подействува на възбуденото въображение на Хейуърд като страшен сън. Макар че всички случки, на които бе станал свидетел, се бяха врязали дълбоко в паметта му, все пак трудно беше да убеди сам себе си, че те са действителни. Като не знаеше нищо за съдбата на тези, които се бяха доверили на бързото течение на реката, той започна да се ослушва във всеки сигнал или тревожен звук, който би могъл да възвести добрия или лош край на рискованото им дело. Усилията му обаче отидоха напразно, тъй като с изчезването на Ункас всяка следа от смелчаците бе заличена и той остана в пълно неведение относно участта им.
В момент на такава болезнена тревога Дънкън не се подвоуми да огледа наоколо, без да използува прикритието на скалите, което преди бе тъй необходимо за безопасността му. Но всяко усилие да открие и най-слаби признаци за приближаването на скритите им врагове беше тъй безплодно, както и старанието му да разбере какво бе станало с другарите му. Гористите брегове на реката отново изглеждаха напълно лишени от живот. Врявата, която преди малко бе проехтяла през сводовете на гората, бе стихнала и сега сред пълната хармония на природата се чуваше ту по-силно, ту по-слабо само ромоленето на водата, Гонена от ветреца. Един речен сокол, кацнал в безопасност на най-високите клони на един изсъхнал бор, бе станал далечен свидетел на битката; сега той се спусна надолу и се понесе в широките кръгове над плячката си. А една сойка, чийто крясък бе заглушен от грубите викове на диваците, отново дръзна да наруши тишината на гората с неблагозвучния си глас, сякаш пак се бе почувствувала неограничена господарка на дивите си владения. Тези звуци, присъщи на самотната природа, накараха Дънкън да почувствува проблясък на надежда и той започна да събира сили за нови изпитания с искрица вяра за успех.
— Хуроните не се виждат никакви — каза той, обръщайки се към Дейвид, който още не бе се съвзел от зашеметяващия удар, — нека се скрием в пещерата и се оставим в ръцете на провидението.
— Спомням си, че заедно с две хубави девойки бях извисил глас в хвалебствен и благодарствен химн — отвърна зашеметеният псалмопевец. — А след това ме сполетя жестоко наказание за греховете ми. Бях се унесъл като в сън и тогава ушите ми бяха пронизани от такова неблагозвучие, сякаш идеше краят на света и природата бе забравила своята хармония.
— Клети човече, истината е, че собственият ти край бе близък! Но хайде, стани и ела с мене. Ще те заведа там, където не ще се чува друго освен твоето псалмопение.
— В шума на водопада има мелодичност и шуртенето на много вода е приятно за ухото! — каза Дейвид, като сложи в недоумение ръка на челото си. — Въздухът не е ли все още изпълнен с писъци и викове, сякаш осъдените души …
— Не, вече не — прекъсна го нетърпеливо Хейуърд. — Крясъците престанаха, а надявам се, че и тези, които ги издаваха, са си отишли! Всичко освен реката е тихо и мирно. Да влезем в пещерата, където можеш да запееш химните, които толкова обичаш.
Дейвид се усмихна тъжно, но все пак с известно удоволствие при споменаването на любимото му занятие. Той вече не се колебаеше, а се остави да го заведат до мястото, което обещаваше такова удоволствие за измъчения му слух. Като се облегна на ръката на другаря си, той влезе в тесния отвор на пещерата. Дънкън сграбчи голям куп еасафрасови вейки, струпа ги пред входа и грижливо го закри. Отвътре на тази слаба преграда той окачи одеялата, оставени от другарите му, и затъмни вътрешната част на пещерата, докато външната се осветяваше слабо от тясната урва, през която течеше единият ръкав на реката, за да се слее с другия на десет-двадесет метра по-надолу.