Хейуърд погледна своя другар само за миг, но не му отговори, а се обърна към тези, които сега го интересуваха повече. Той чу как двамата хурони излязоха от гъсталака и скоро стана ясно, че всички преследвачи се бяха събрали около двамата и слушаха внимателно това, което те им съобщаваха. След няколко минути сериозен и тържествен разговор, съвсем различен от шумното бърборене, с което най-напред се бяха събрали на това място, звуковете започнаха да стават все по-слаби и по-далечни и най-после съвсем се изгубиха в дълбочините на гората.
Ястребово око чакаше знак от Чингачгук, който беше наострил слух, за да се увери, че всички звуци от оттеглящата се банда бяха погълнати от далечината, и тогава махна с ръка на Хейуърд да изведе конете и да помогне на двете сестри да ги възседнат. В момента, когато това бе сторено, те излязоха от разрушената порта и като тръгнаха дебнешком по посока, обратна на тази, по която бяха дошли, скоро напуснаха уединеното място. Преди да потънат в мрака на гората, двете сестри хвърлиха плах поглед към безмълвната гробница и към рушащата се развалина.
ГЛАВА XIV
Докато се оттегляха бързо от укреплението и преди да навлязат дълбоко в гората, всички мислеха за бягството и никой не посмя да продума дори шепнешком. Разузнавачът отново зае поста си на водач и макар че се бяха отдалечили доста от неприятелите, стъпките му сега бяха по-предпазливи, отколкото преди, тъй като заобикалящата ги гора му беше напълно непозната. Неведнъж се спира той, за да се съветва със своите приятели, мохиканите, като сочеше нагоре към луната и внимателно изследваше кората на дърветата. При тези кратки почивки, съзнавайки опасността, Хейуърд и сестрите бяха цели обърнати в слух и се мъчеха да доловят някакви признаци на приближаващ се неприятел. В такива мигове изглеждаше, като че цялата тази обширна местност беше потънала във вечен сън. Никакъв звук не долиташе от гората освен едва доловимо бълбукане на далечна рекичка. Птици, зверове и хора, ако изобщо в тази обширна пустош имаше някакви хора, сякаш спяха дълбоко. Но шумът на рекичката, колкото да беше тих и отдалечен, избави водачите от затрудненото положение и те веднага се запътиха към нея.
Като стигнаха бреговете на потока, Ястребово око отново спря, събу мокасините си и подкани Хейуърд и Дейвид да последват примера му. Те навлязоха във водата и в продължение на един час вървяха по коритото на реката, без да оставят никакви следи. Луната вече се бе скрила зад грамадна купчина черни облаци, надвиснали над западния хоризонт, когато излязоха от плиткия, криволичещ поток и пак стъпиха на песъчлива, но залесена равнина. Тук разузнавачът отново се почувствува като у дома си и продължи да върви уверено и бързо като човек, който добре знае посоката. Скоро пътеката започна да става все по-неравна и пътниците ясно забелязаха, че от двете им страни планините се приближават към тях и че всъщност те вече навлизат в един от проходите й. Внезапно Ястребово око спря, почака, докато всички се съберат, и заговори с тих, предпазлив глас, който още повече засили сериозността на думите му сред тишината и тъмнината наоколо.
— Лесно е да се знаят пътеките и да се намират солените места и реките в пущинака — каза той, — но кой, след като е видял това място, би посмял да каже, че цяла мощна армия се е разположила между онези безмълвни дървета и голи планини?
— Значи не сме далеч от Уилиам Хенри, така ли? — каза Хейуърд, като се приближи до разузнавача.
— Дотам все още има да се измине дълъг и изморителен път, а сега нашата най-голяма трудност е да решим кога и от кое място да тръгнем по пътеката. Погледнете — каза той, като посочи през дърветата към едно малко водно пространство, което отразяваше звездите в спокойната си повърхност, — това е „Кървавото езеро“! Сега стъпвам на земя, която не само често съм преброждал, но върху която съм се сражавал от изгрев до залез слънце.
— Ха! Значи тази мътна и мрачна вода е гробницата на храбреците, които са паднали тогава в боя. Често съм чувал да се споменава за нея, но никога досега не съм стъпвал на бреговете й.
— Един ден три пъти се сражавахме с германецафранцузин51 — продължи Ястребово око, който по-скоро следваше собствените си мисли, отколкото да отговаря на забележката на Дънкън. — Пресрещна ни недалеч оттук, когато бяхме тръгнали да го нападнем из засада. Като подгонени елени ни разпръсна той през дефилето към бреговете на Хорикън. Но след това се събрахме зад повалените от нас дървета и се впуснахме срещу него под водачеството на сър Уилиам, който тъкмо за това свое дело получи званието „сър“, и добре отплатихме за преживения сутринта срам! Стотици французи видяха този ден слънцето за последен път. Дори техният вожд, самият Дискау, падна в ръцете ни така изранен и надупчен от куршуми, че трябваше да се прибере в отечеството си негоден за по-нататъшна военна служба.
51
Барон Дискау, германец на френска служба. Няколко години преди описаните в тази повест събития този пълководец е бил победен от сър Уилиам Джонсън от гр. Джонстаун, щата Ню Йорк, на бреговете На езерото Джордж.