Кора не отговори веднага, но извърна лице към водата, сякаш искаше да погледа повърхността на Хорикън. Когато отправи черните си очи към младия човек, в тях все още се четеше страдание, което изведнъж пропъди от главата му всяка мисъл освен мисълта за нежна грижа.
— Вие не сте добре, скъпа мис Мънроу! — възкликна той. — Ние се шегуваме, а вие страдате.
— Нищо ми няма — отвърна Кора и с женска резервираност отказа да приеме предложената от него подкрепа. — Това, че не мога да видя слънчевата страна на живота като ей това наивно и пламенно въодушевено същество — прибави тя, слагайки леко, но с любов ръката си върху рамото на сестра си, — иде от житейската ми опитност и в него може би се състои нещастието ми. Погледнете — продължи тя, сякаш искаше да подтисне минутната си слабост с чувството си за дълг, — огледайте се наоколо си, майор Хейуърд, и ми кажете как може да бъде щастлива дъщерята на един войник, за която най-голямото щастие е честта и военната слава на баща й.
— Нито едното, нито другото могат да бъдат затъмнени от обстоятелствата, над които той няма никаква власт — отвърна пламенно Дънкън. — Но думите ви ми припомнят за моя дълг. Отивам при смелия ви баща, за да чуя последното му решение за отбраната на крепостта. Господ да ви благослови във всяко ваше начинание, благородна Кора — позволете ми да ви наричам така — Тя му подаде сърдечно ръка, макар че устните й трепереха, а бузите й постепенно побледняваха. — Знам, че каквото и да стане, вие ще бъдете украса и чест за женския пол. Алиса, сбогом — каза той, като вместо възхищение сега в гласа му прозвуча нежност. — Сбогом, Алиса! Ние скоро пак ще се срещнем — надявам се, като победители и сред веселие!
Без да чака отговор, младият човек се спусна надолу по тревистите стъпала на укреплението и като пресече бързо плаца, скоро се озова пред баща им. Когато Дънкън влезе, Мънроу се разхождаше с едри крачки напред-назад из тясното си помещение и изглеждаше разтревожен.
— Вие сте предчувствували желанието ми, майор Хейуърд — каза той. — Тъкмо щях да ви помоля да дойдете при мене.
— Много съжалявам, сър, че вестителят, когото така жарко препоръчах, се е върнал като пленник на французите! Надявам се, че нямате основание да се съмнявате във верността му.
— Верността на Дългата карабина ми е много добре позната — отвърна Мънроу — и стои над всяко съмнение, макар че този път щастието му измени. Монкалм го е пипнал и със своята проклета френска учтивост сега ми го изпраща; — „Тъй като знаел колко много ценя този човек, не искал в никакъв случай да го задържи.“ Ах, майор Дънкън Хейуърд, виждате ли по какъв йезуитски начин той подчертава тежкото ми положение!
— А генералът и неговата помощ?
— Не погледнахте ли на юг, когато влизахте, и не можахте ли да ги видите? — запита старият войник, като се засмя горчиво. — Брей! Брей! Какъв нетърпелив момък сте, сър, не давате на господата да си карат спокойно похода.
— Значи идат? Това ли ви съобщи разузнавачът?
— Кога? И по кой път? Защото онзи тъпак пропусна да ми каже това. Изглежда, че е имало и някакво писмо. И това е единственото приятно нещо в цялата работа. Почитаемият маркиз де Монкалм — и аз мога да си купя цяла дузина титли като неговата — винаги е толкова внимателен, че ако в писмото имаше лоши новини; този любезен френски благородник непременно щеше да накара разузнавача да ни ги съобщи.
— Значи е задържал писмото, а освободил приносителя.
— Да, точно това е сторил, и то от bonhomie (добродушие), както вие бихте го нарекли. Предполагам, че дядото на този човек е бил преподавател по благородно танцово изкуство.
— Но какво казва разузнавачът? Нали има очи, уши, език? Какъв е устният му доклад?
— О, сър, тези органи съвсем не му липсват и той може да разкаже всичко, каквото е видял и чул. Цялата работа се състои в следното: на брега на Хъдзън се намира един форт на негово кралско величество, наречен Едуард в чест на негово височество Йоркския принц, и този форт е препълнен с въоръжени войници, както подобава на едно укрепление.
— Но не е ли имало някакво раздвижване, някакви признаци, че те имат намерение да ни се притекат на помощ?
— Устройвали си хората сутрешните и вечерни проверки, а един провинциален простак — ще разберете това Дънкън, защото и вие сте наполовина шотландец — разсипал барута си върху сутрешния си поридж52, а прашинки от него попаднали върху въглени и барутът изгорял! — като изостави горчивия си ироничен тон, той заговори по-сериозно и загрижено: — И все пак сигурно има нещо в това писмо, което заслужава да се узнае!