— Нека французинът и всичките му войници отидат по дяволите, сър — възкликна сприхавият ветеран. — Той още не е господар на Уилиам Хенри, нито пък ще стане, ако, разбира се, Уеб докаже, че е човек на място. Не, сър! Слава богу, още не сме в такава голяма беда, че Мънроу да не може да се занимава с малките си семейни задължения. Вашата майка, Дънкън, беше единствено дете на най-близкия ми приятел и аз ще ви изслушам, дори и ако всички рицари на свети Людовик се изправят вкупом пред портите на форта начело с френския светия и помолят да им се окаже честта да поговорят с мене. Хубави титли на благородство, сър, които могат да се купят със сандък захар! Пък и тези евтини маркизки титли! Истински старинен герб, символ на достойнство, е шотландският трън55 — въплъщение на принципа „nemo me impune Lacessit“56. Твоите прадеди имаха именно този девиз, Дънкън, и те бяха украшение на благородническото съсловие в Шотландия.
Хейуърд разбра, че началникът му изпитва някакво злобно удоволствие, като изявява презрението си към съобщението от френския генерал, и затова беше склонен да погледне снизходително на този злъчен изблик, защото знаеше, че ще бъде краткотраен. Ето защо той отвърна с равнодушие, доколкото изобщо можеше да бъде равнодушен по този въпрос:
— Както знаете, сър, аз си позволих да ви помоля за честта да стана ваш зет.
— Да, момко, думите ви бяха достатъчно ясни. Но нека ви запитам, сър, така ясно ли говорихте и с девойката?
— Честна дума, не! — възкликна с жар Дънкън. — Щях да злоупотребя с оказаното ми доверие, ако се бях възползувал от положението си за постигането на тази цел.
— Вашите принципи са принципи на истински джентълмен, майор Хейуърд, и са напълно уместни, обаче Кора Мънроу е достатъчно благоразумна и издигната, така че не се нуждае дори и от бащинска опека.
— Кора?
— Да, Кора! Ние говорим за намеренията ви спрямо мис Мънроу, нали, сър?
— Но Аз … аз … аз не си спомням да съм споменавал името й — каза със заекване Дънкън.
— Е, тогава за каква женитба поискахте съгласието ми, майор Хейуърд? — запита старият воин, като се изправи с достойнство на обиден баща.
— Вие имате и друга, не по-малко прекрасна дъщеря.
— Алиса! — възкликна бащата с учудване, което не беше по-малко от това, с което Дънкън бе изрекъл името на сестра й.
— Това беше моето желание, сър.
Младият човек чакаше мълчаливо отговора на признанието, което сякаш беше съвсем неочаквано и бе предизвикало такова необикновено въздействие. В продължение на няколко минути Мънроу крачеше из стаята с бързи и големи крачки. Строгите черти на лицето му се свиваха конвулсивно, сякаш бе потънал в размишленията си. Най-после се спря пред Хейуърд и като прикова очи в неговите, каза със силно разтреперани устни:
— Дънкън Хейуърд, аз ви обичах заради оногова, чиято кръв тече в жилите ви, обичах ви заради собствените ви добри качества; обичах ви и защото смятах, че ще направите детето ми щастливо. Но всичката тази моя любов ще се превърне в омраза, ако се уверя, че това, от което толкова много се боя, се окаже вярно.
— Не дай боже някоя моя дума или действие да доведе до такава промяна — възкликна младият човек, чието око не трепна под проницателния поглед, който му бе отправен. Мънроу сякаш не схващаше, че Дънкън не може да проникне в чувствата, скрити в собствените му гърди, обаче непромененото лице на събеседника му го успокои и той продължи със значително смекчен глас:
— Вие желаете да станете мой зет, Дънкън, а не знаете историята на човека, когото искате да назовете свой баща. Седнете, млади човече, и аз ще ви разкрия раните на едно изстрадало сърце с възможно най-малко думи.
Сега вече съобщението на Монкалм бе забравено както от човека, който го носеше, така и от този, за когото беше предназначено. И двамата взеха по един стол и докато в продължение на няколко минути ветеранът мислеше натъжен, младежът подтискаше нетърпението си и го гледаше с почтително внимание. Най-после Мънроу заговори:
— Навярно вече знаете, майор Хейуърд, че моето семейство е старо и почтено — започна шотландецът, — макар че не бе надарено с богатство, което отговаря на неговия ранг. Трябва да съм бил на вашите години, когато обрекох верността си на Алиса Греъм, единствено дете на един съсед, земевладелец със значително състояние. Обаче връзката ни беше неприятна на баща й не само поради бедността ми, а и по други причини. Ето защо аз направих това, което подхожда на един честен човек — освободих девойката от дадената й към мене дума, напуснах родното си място и постъпих във войската. Посетих много земи и видях много кръв да се пролива из различни места, след което дългът ми ме изпрати в западноиндийските острови. Там съдбата ме свърза с една девойка, която след време стана моя жена и майка на Кора. Тя беше дъщеря на един джентълмен от онези острови, чиято съпруга имаше нещастието, ако може така да се каже — добави гордо стария човек, — далечните й прадеди да произхождат от онези клетници, които така унизително са заробени, за да слугуват на по-богатите. Да, драги, това е проклятието, което Шотландия си е навлякла поради неестествената си връзка с един чужд, търговски народ. Но ако намеря човек, който би се осмелил да хвърли обвинение върху дъщеря ми, той ще почувствува тежестта на бащиния гняв. Впрочем, майор Хейуърд, самият вие сте роден на юг, където се смята, че тези нещастни създания са от раса, по-долна от вашата.