— Хъх! — възкликна дивакът, чиито коварни намерения бяха осуетени по такъв странен и неочакван начин.
Без да отговори, френският офицер сложи ръка на рамото на индианеца и сред дълбоко мълчание го отведе настрани от мястото, където разговорът им можеше да бъде опасен и където вторият от тях търсеше жертва. После, като разтвори наметалото си, за да покаже униформата си и кръста на св. Лун, който висеше на гърдите му, Монкалм запита строго:
— Какво означава това? Не знае ли моят син, че между англичанина и неговия канадски баща томахавката е заровена?
— Какво да правят хуроните? — отвърна дивакът, като също заговори на френски, макар и не съвсем правилно. — Нито един от нашите воини не е взел скалп, а бледоликите сключват примирие!
— Ха! Хитра лисица! Смятам, че това е престараване от страна на приятел, който доскоро ни беше враг! Колко пъти залезе слънцето, откак Лисицата се обърна против англичаните?
— Къде е това слънце? — запита намръщеният дивак. — Зад хълма и затова е тъмно и студено; но когато отново изгрее, ще стане светло и топло. Лисицата е слънцето на своето племе. Между него и неговия народ имаше много облаци и планини, но сега той грее и небето е ясно!
— Много добре знам, че Лисицата има власт над своето племе — каза Монкалм, — защото до вчера той се бореше за скалповете им, а днес те го слушат край огъня на съвета.
— Магуа е велик вожд.
— Нека той докаже това, като научи своя народ как да се държи с новите ни приятели.
— Защо вождът на французите доведе своите младежи в горите и насочи топовете си срещу укреплението? — запита хитрият индианец.
— За да го превземем. Моят крал владее тази земя( и на мене, твоя баща, бе заповядано да изпъди тези англичани, които са се настанили тук без право. Те се съгласиха да си отидат и сега той не ги нарича вече врагове …
— Добре. Магуа извади томахавката, за да я оцвети с кръв. Сега тя е лъскава: когато почервенее, той ще я зарови!
— Но Магуа е дал дума да не опетнява лилиите58 на Франция. Враговете на великия крал отвъд Соленото езеро са негови врагове, а приятелите му са приятели и на хуроните.
— Приятели! — повтори презрително индианецът. — Нека бащата на Магуа си подаде ръката.
Монкалм, който съзнаваше, че влиянието му над събраните от него войнствени племена може да се поддържа по-скоро чрез отстъпки, отколкото със сила, неохотно изпълни желанието на Магуа. Дивакът постави пръста на френския командир върху един дълбок белег на гърдите си и след това запита ликуващ:
— Познато ли е това на баща ми?
— Та на кой ли войник не е познато? Това е рана, нанесена от оловен куршум.
— Ами това? — продължи индианецът, извърнал голия си гръб към Монкалм; сега Магуа беше без обичайната си памучна дреха.
— Това! Тежко е бил наранен тоя мой син. Кой му е причинил този белег?
— Магуа спа дълбоко в английски вигвам и пръчките оставиха следите си — отвърна дивакът с беззвучен смях, като не скри свирепата ярост, която едва не го задушаваше. После, като дойде на себе си, той прибави с достойнство: — Иди кажи на твоите млади войни, че е настанал мир. Хитрата лисица знае как да говори на хуронските воини.
Като не блаковоли да каже нещо повече, нито пък да чака някакъв отговор, дивакът взе пушката си под мишница и тръгна мълчаливо през лагера към гората, където бяха разположени неговите сънародници. На всеки няколко ярда часовоите го спираха, обаче той продължаваше да върви мрачно напред, без да обръща внимание на виковете на войниците, които щадяха живота му само защото познаваха фигурата и вървежа на индианеца тъй добре, както и упоритата му дързост.
Тъжно настроеният Монкалм остана дълго край брега, дето неговият приятел го остави, като размишляваше върху гнева на необуздания си съюзник. Славата му вече бе опетнена от една ужасна случка, станала при обстоятелства, страшно прилични на тези, в които се намираше сега. И докато стоеше така и мислеше, той ясно съзна колко голяма отговорност поемат всички онези, които не гледат с какви средства си служат, за да постигнат целта си, и колко е опасно да пуснеш в действие една машина, чието ръководене не е по силите на човека. После, като се отърси от размишленията си, които в този момент на тържество сметна за слабост, той се отправи към палатката си и на минаване заповяда да дадат сигнал за събуждане на войниците.