— Чудовище! Кръв, цели океани кръв има върху душата ти. Тази ужасна сцена се разигра по твоя воля.
— Магуа е велик вожд — отвърна ликуващият дивак. — Ще дойде ли тъмнокосата девойка при неговото племе?
— Никога! Убий ме, ако искаш, и довърши отмъщението си.
Той се поколеба за миг, после, като грабна лекото и безжизнено тяло на Алиса, коварният индианец се завтече бързо през полето към гората.
— Стой! — изкрещя Кора и затича като обезумяла по стъпките му. — Пусни детето! Клетнико! Какво правиш?
Но Магуа остана глух за думите й или по-скоро знаеше силата си и твърдо беше решил да я използува.
— Стойте, лейди, стойте! — извика Гамът след обезумялата Кора. — Свещеното обаяние на песента започва да се чувствува и вие скоро ще видите как този ужасен смут ще престане.
Разбрал, че сега и на него не обръщат внимание, верният Дейвид последва разтревожената девойка и отново запя свещена песен, тактувайки с дългата си ръка, сякаш усърдно си акомпанираше. Така те прекосиха полето сред бягащи, ранени и умрели. През цялото време яростният хурон имаше достатъчно сили да тича, носейки жертвата си. Кора на няколко пъти щеше да падне под ударите на дивите си врагове, ако не беше онова необикновено същество, което крачеше след нея и в чието лице смаяните туземци виждаха човек, пазен от духа на лудостта59.
Магуа, който умееше да избягва близките опасности и да се изплъзва от преследване, навлезе в гората през една плитка долчинка. Тук бързо намери конете на девойките, които пътниците бяха изоставили неотдавна и които чакаха появяването му, пазени от един дивак, който изглеждаше толкова свиреп и злобен, колкото и Магуа.
Като положи Алиса на един от конете, той направи знак на Кора да се качи на другия.
Въпреки ужаса, който Кора изпитваше пред вида на своя поробител, все пак тя се почувствува облекчена, че избяга от разиграващата се на полето кървава сцена, към която не можеше да остане равнодушна. Девойката се качи на коня и протегна ръце за сестра си с такъв любещ и умоляващ поглед, че дори и на хурона бе невъзможно да й откаже. Той положи тогава Алиса на същия кон, на който седеше Кора, грабна юздите, продължи пътя си и навлезе още по-дълбоко в гората. Дейвид, като разбра, че го бяха изоставили и напълно пренебрегнали, сякаш беше нищожество, което не си струва дори да бъде убито, прехвърли дългия си крак през седлото на коня, който бяха изоставили, и тръгна след тях толкова бързо, колкото можеше да се върви по трудния път.
Скоро започнаха да се изкачват. Тъй като от движението Алиса взе да идва на себе си, вниманието на Кора беше тъй раздвоено между грижите за сестра й и виковете, които все още се чуваха откъм полето, че не забеляза в каква посока пътуват. Но когато стигнаха до плоското било на върха на планината и се приближиха до източната урва, тя разпозна мястото, където по-рано бе идвала под приятелското покровителство на разузнавача. Тук Магуа им позволи да слязат от конете. Макар че се намираха в плен, любопитството, което, изглежда, е неразделно от ужаса, ги накара да се взрат в отвратителната гледка долу.
Жестоката сеч все още продължаваше. Обкръжените отвсякъде бягаха пред безмилостните си преследвачи. А въоръжените редици на християнския крал стояха настрани в пълно безразличие — случай, и досега необяснен, който сложи незаличимо петно върху иначе славното име на техния генерал. Косата на смъртта бе възпряна едва когато алчността победи чувството за мъст. Едва тогава стенанията на ранените и крясъците на убийците започнаха да се чуват по-рядко. Най-после виковете на ужас60 вече не стигаха до ушите на девойките или може би бяха заглушени от високите, продължителни и пронизителни подвиквания на ликуващите диваци.
ГЛАВА XVIII
Кървавата, нечовешка сцена, за която само бегло споменахме в предшествуващата глава, стои на лично място в страниците на колониалната история под заслуженото заглавие „Клането при Уилиам Хенри“. Тя направи още по-тъмно петното, което една предишна случка, твърде подобна на описаната, бе оставила върху името на френския военачалник. То не можа да се изтрие напълно дори и от ранната му и славна смърт. Времето започна да го заличава, но хилядите хора, които знаят, че Монкалм умря като герой на полетата на Ейбрахам, трябва да научат колко много му липсваше оная нравствена смелост, без която никой човек не може да бъде истински велик. По този бележит пример биха могли да се напишат много страници за недостатъците на човешкото величие и да се покаже колко лесно благородните чувства, голямата учтивост и рицарската смелост могат да избледнеят от смразяващото себелюбие; би могло също да се представи пред света образът на един мъж, който бе велик във всички по-маловажни нравствени качества, но се оказа слаб, когато трябваше да докаже колко по-високо стои нравствеността от тактичността. Но тази задача надминава границите на правата ни и тъй като историята, подобно на любовта е твърде склонна да огражда героите си с ореол, вероятно поколенията ще гледат на Луи де Сен Веран само като на смел защитник на отечеството си, а жестокото му безразличие, проявено на бреговете на Освего61 и на Хорикън, ще бъде забравено.
59
Индианците са вярвали, че в лудите е вселен дух, не са смеели Да посегнат на тях, защото са изпитвали страх и уважение към тоя Дух. Б.пр.
61
Доста години след описаните събития авторът бил на лов за елени в околността на развалините на форт Освего, край брега на езерото Онтарио, в една гора, 50 мили навътре в сушата. Неочаквано там попаднал на 6–7 стълби недалеч една от друга. Те били грубо направени и доста изгнили. Като се чудел какво може да е събрало такъв брой подобни уреди на едно място, той потърсил един стар човек, който живеел наблизо, за да получи от него нужните обяснения.
През време на войната от 1776 г. форт Освего бил в ръцете на британците. Изпратени били военни части на двеста мили през пустошта, за да изненадат намиращите се в укреплението. Изглежда, че когато стигнали до споменатото място, американците научили, че ги очакват и че има голяма опасност да пресекат пътя им. Тогава захвърлили стълбите и бързо се оттеглили назад. В продължение на тридесет години тези стълби са лежали на това място. — Б.а.