И все пак — лоша шега му изиграха. Не биваше да го пращат тук. Можеха да го преместят в друга част. Не тук! Не е все едно, макар че и тук войната е все срещу германците. В радиобонето долитаха кратките заповеди на командира, слухът му ги улавяше и предаваше като че ли направо на мускулите, които с привични движения ги изпълняваха, докато съзнанието му оставаше незасегнато, безучастно, увлечено от пороя на спомените.
С развълнуван поглед, стиснал до болка устни, пилотът оглеждаше познатите местности, които пъплеха под него — нагъната бяла коприна, по която ниското зимно слънце искреше в розови отблясъци.
Това безспорно е Кюстендил, Хисарлъка, скътан сред заоблените склонове. От дълбините на душата му изплува избледнял спомен, обистри се, уплътни се. Хубав спомен, лъхащ гордост, доволство. А кога беше то, преди пет, преди десет или преди сто години и дали въобще е било? Изпитваше нова машина-чайка, нескопосна машина с малки криле. Беше издърпал назад лоста да изтръгне от нея всичко, на което тя беше способна. Моторът ревеше и го теглеше стръмно нагоре към безоблачното небе. И изведнъж — нещо странно, сякаш оглуша. Такава грозна, тревожна тишина! Може би измина само един миг, докато разбере що е станало — моторът беше спрял. Машината губеше скорост, увисна във въздуха и внезапно се хлъзна надире, изправи се, после опашката се вирна нагоре, а земята се люшна пред него.
Той опита да запали отново мотора, защрака нервно ключа, натисна ръчката за газ, напред-назад…
Що да стори?
Заповедта за такива случаи беше категорична: „Скок с парашута.“ Командирът винаги казваше така: „Самолет се създава за няколко дни, а летец — с години.“
Е, добре! Ще скочи, ако успее да отвори заяждащия капак на кабината — а после? Как ще се оправи — анкети, следствия… Много нощи поред, легнал по гръб, преди да заспи, той бе премислял какво да стори, ако закъса така. И все му се струваше, че може да се спаси. Но не с планиране! С тези малки крила, при липса на скорост… Тогава? Тогава трябва да набере нужната скорост… Той натисна лоста напред. Земята се вирна пред него, наедря, връхлетя. Точно във визьора се виждаше сградата на земеделското училище, която бързо нарастваше, издуваше се, надигаше се, а земята се разтягаше встрани грозна, застрашителна, сякаш не родна твърд, опора, почивка, а някакво настръхнало враждебно чудовище. Скоростомерът сочеше: 100, 150, 200, 250, 300 километра, превърташе се лудо 400, 500… От бързината слюденият покрив на кабинката се напука, корпусът затрепера, зави зловещо… 550 километра! До земята оставаха двеста метра, не повече…
Рязко изтегляне лоста назад! Набрала скорост, машината се подчини, хлъзна се над пожълтялото пасище и кацна. Чудото беше станало… Тази нощ той спа в ареста, защото не бе изпълнил заповедта на командира, рискувал лекомислено живота си, а на следния ден… бе представен за повишение. Обикновени военни нелепости… Когато приятелите му го разпитваха как е станало всичко, той отговаряше: „Всъщност нищо особено! Аз бях убеден, че ще оцелея. Чер гологан губи ли се?“ Оттогава му остана прякорът „Черния гологан“…
В слушалките зазвуча гласът на командира:
— Ало, ало! Внимание! Ястреба да влезе в строя!
— Слушам! — отвърна той виновно и сви да догони групата си.
Черния гологан…
Отприщени веднъж, спомените нахлуваха в съзнанието му, заливаха го, удавяха го. Спомени, толкова много спомени! А той смяташе, че е забравил всичко.
Отдолу е Перник, забулен с черна мъглива утайка. И там… там…
Пилотът преглътна с мъка. Неволна въздишка се изтръгна от гърдите му.
Ицко… приятелят от школата — двамата неразделни! Та нали затуй единият стана пилот, а другият — наблюдател. Винаги летяха заедно. И тогава също — начело на ятото, все неопитни летци-школници. Денят беше прекрасен. А как стана всичко? Той усети страшното непоправимо, когато беше късно… Лостът в ръката му внезапно омекна. Извърна се рязко и що да види? Витлото на следващия самолет се бе врязало в кормилото му и то, увиснало на здравите жици, се вееше отдире, някаква жалка дрипа. Нямаше спасение… Само успя да извика: „Ицко, скачай!“, след което се подхвърли навън. Тялото му олекна, изгуби тежестта си и само бързото надигане на земята и писъкът на въздуха в ушите му издаваше, че пада. Ръката му напипа металната дръжка… Тласък под мишниците и в бедрата и парашутът изплющя над главата му. В този миг падащият самолет профуча край него, а вътре… изправен, в последен опит да закачи парашута си, Ицко, втренчил в приятеля си ужасен, все още недоумяващ поглед… Само миг… Ала миг, дето никога не се забравя… После самолетът се блъсна в стърнището…