„Дали ще удържи, да не отстъпи?“ — мина му през ума, ала месершмитът не устоя, не бяха толкова здрави нервите на пилота му, обърна корем и профуча нагоре.
Този миг чакаше винаги Ястреба, тогава действуваше. Натисваше спусъка и с всичките си оръжия раздираше вражеския корем като ястреб, уверено, безпощадно…
Но сега ръката му трепна. Очите му се приковаха в двата кръга на крилата — родния трицвет. Нещо по-силно от волята спря ръката му.
Може би вътре е някой приятел, близък… Но дори и непознат, той пак не е чужд — а българин… българин…
Месершмитът се прехвърли през крило и отново го нападна с всичкия си огън. Отново черният му силует се застоя върху кръстчето на мерника и отново Ястреба не натисна спусъка…
Може би е приятел, близък…
Защо пък не се маха? Защо се върти като досадна муха все пред дулата? Каква е тази дързост, безразсъдство?
Или може би знае за какво се жертвува…
Белите ленти от оръжията му се носеха някъде вляво, но ето бързо наближиха, наближиха… Виж, огънят блесна право в очите на Ястреба… Резервоарът избухна, пламъците обхванаха бордовете, крилата, целия свят… Машината пропадна надолу… надолу… в някаква огнена бездна…