— Качвай се — заповяда Нико.
Никога преди не ми беше хрумвало да яздя куче, но пък госпожа О’Лиъри беше достатъчно голяма. Покатерих се на гърба й и хванах нашийника.
— За нея е ужасно уморително — предупреди ме Нико, затова не бива да го правиш често. И е най-добре да пътувате нощем. Сенките са част от една материя. Мракът е един и създанията на Подземното царство могат да го използват. Все едно минават по някакъв коридор.
— Не разбирам — поклатих глава.
— И на мен ми трябваше доста време, за да се науча. Но госпожа О’Лиъри знае. Кажи й къде искаш да отидеш. Уестпорт, дома на госпожа Кастелан.
— Ти няма ли да дойдеш?
— Не се тревожи — отвърна той. — Ще те чакам там.
Малко ме беше страх, но се наведох и прошепнах в ухото на госпожа О’Лиъри:
— Можеш ли да ме отведеш в Уестпорт, Кънектикът? В дома на госпожа Кастелан?
Госпожа О’Лиъри подуши настойчиво. Взря се в сумрака в гората. И се засили право към един дъб.
Миг преди да се ударим в него, изчезнахме в сенките. Обгърна ни студ, все едно се бяхме озовали на Луната.
Шеста глава
Прегорели сладки
Не бих препоръчвал пътуване в сенките, ако ви е страх от:
1. Тъмното.
2. Студени тръпки по гърба.
3. Странни шумове.
4. Развиване на такава скорост, че да ти пламнат бузите.
С други думи, беше страхотно. В първия момент не виждах нищо. Само усещах козината на госпожа О’Лиъри и бронзовите халки на нашийника, който стисках здраво.
След това мракът се разпръсна и пред мен се разкри съвсем различен пейзаж. Намирахме се на една скала сред горите на Кънектикът. Или поне винаги така си го бях представял — много дървета, ниски каменни огради и големи къщи. От едната ми страна, долу в ниското, минаваше шосе. От другата започваше нечий заден двор. Той беше просторен, макар и запустял и с неокосена трева. Къщата беше голяма, двуетажна и боядисана в бяло. Макар че от пътя я делеше само скалата, на която се намирах, изглеждаше насред нищото. Кухненският прозорец светеше. Под една ябълка се поклащаше стара ръждясала люлка.
Не можех да си представя да живея в подобна къща с истински двор и всичко останало. До този момент бях живял единствено в малкия ни апартамент в Манхатън или по пансиони. Ако това беше домът на Люк, не разбирах защо изобщо го е напуснал.
Госпожа О’Лиъри се олюля. Спомних си предупреждението на Нико, че пътуването в сенките ще я изтощи, и скочих на земята. Тя се прозя широко, белнаха се зъби, които биха уплашили и тиранозавър, завъртя се и се строполи толкова тежко, че земята потрепери.
До мен се появи Нико, изскочи от сенките, все едно те го бяха създали. Политна и аз го подхванах за ръката.
— Добре съм — едва чуто измърмори той и потърка очи.
— Как го направи?
— Научих се. На няколко пъти се блъсвах в стени. Веднъж се озовавах в Китай.
Госпожа О’Лиъри захърка. Ако не беше шумът от преминаващите коли, сигурно щеше да събуди целия квартал.
— Ти също ли ще поспиш? — попитах Нико.
Той поклати глава.
— След първия ми успешен опит спах цяла седмица. Сега само се уморявам и затова не бива да го правя често. Госпожа О’Лиъри ще трябва да остане тук известно време.
— Е, поне ще поразгледаме Кънектикът. — Взрях се и бялата двуетажна къща. — И сега какво?
— Ще позвъним на вратата — отвърна Нико.
Ако бях на мястото на майката на Люк, едва ли щях да отворя на две непознати хлапета посред нощ. Но пък тя си беше странна птица.
Досетих се за това, още преди да стигнем до вратата. Покрай алеята бяха наредени гипсови фигурки на животни: лъвове, прасета, дракони, хидри, дори бебе минотавър с минотавърски памперс. Предвид жалкото им състояние, явно стояха тук от доста време — най-малко от пролетта. От врата на една от хидрите стърчеше поникнала фиданка.
Предната веранда беше пълна с вятърни чанове. Лъскавите стъклени и метални пръчици звънтяха при всеки полъх. Пиринчени нанизи потракваха като ромон на вода и ми напомниха, че трябва да отида до тоалетната. Чудно ми беше как госпожа Кастелан понасяше тази шумотевица.
Вратата беше боядисана в тъмнозелено. Името КАСТЕЛАН беше изписано на английски и отдолу на гръцки Διοικητής φρουρίου1.
Нико ме погледна:
— Готов ли си?
Едва почука на вратата и тя се отвори.
1
На английски Кастелан означава „управител на замък“. Гръцкият надпис е буквален превод на „господар на крепостта“. — Бел.прев.