Мартин Дамянов
Последният път
Пръстът му се плъзна плавно върху тактилния сензор на меморатора, натисна го с деликатно движение, което бе изработил много отдавна, още когато я нямаше изкуствената лакътна става, а тази досадна болка в кръста бе само лошо пожелание и се настани удобно във фотьойла. Прочисти гласът си с глътка от някаква розова течност в кристална чаша, която предвидливо бе поставил на половин метър вдясно от него — върху ниска, богато орнаментирана синтетична масичка и се приготви да заговори. Не че това бе необходимо — докато за устройството бе достатъчен единствено непрекъснатия поток от мисли, от спомени, той чувстваше че е по-искрен, когато говори. Нима не е това една изповед, помисли си внезапно той и сянка на съмнение пробяга по тъмните му очи. Каквото и да беше, трябваше да го направи отдавна, много отдавна.
Извърна поглед върху устройството за да се увери, че наистина работеше — зелена светлинка, която мигаше равномерно върху предния панел, когато записваше мислите и светеше непрекъснато, когато мисловният поток бе прекъснат, отвори колебливо уста и започна.
Отначало бе плах и смутен, но с течение на времето гласът му ставаше все по-уверен, докато върху лицето му не се изписа гримаса на задоволство и…
Видях я. И сега като се сетя за какво иде дума ми се приисква да хвана една чаша с уиски и повече да не я пусна. Понякога седя и си викам: „Да върви по дяволите програмата, аз имам нерви. И те не са от желязо.“ Ама к’во да се прави — така и така съм се хванал на играта, гледам поне да стъпвам по-леко, и най-вече да не нагазя в дирите на лудия Клайв дето му заляха парцалките с керосин, и им палнаха клечицата (лошото дойде оттам, че и той беше в тях). Голяма воня падна.
Т’ва хич не е хубаво — да „нагазиш в белята“ (както някога казваше майка ми), само дето напоследък така си изкарвам хляба — като газя и с двата крака. И сега докъде бях стигнал? Мммм…? Така става — като налапам страхливата пръчка, ме хваща една словесна диария… Дай ми само да бръщолевя, да разтягам ластика и то тъй, че ако думите са върви, бих могъл да ти изплета хамак и да те приспя в него преди да ти догори „травата“.
Почвам отначало. Първи дубъл. Аррригато! ’Ма не приспивно. Няма и как — повярвай ми, ако до пет минути не си се издрайфал ще издържиш.
Мой човек си!
К’ви ги дрънкам само! Като че ли има кой да ме чуе… Уплашен съм до смърт, това е истината. Бих искал да умра до някой жив човек, до някой, който да може да ме чуе. Какво облекчение само…
Слабо прокашляне, размърдване в протрития кожен фотьойл и мисли от рода на: Що за идиотщина правя аз? Нима отчаянието ми е толкова голямо? Наистина, трябва да съм абсолютен глупак, да се надявам, че ще намеря утешение в собствените си самопризнания. Следва въздишка, изтръгната от гърлото на човек, който е решен да стигне до края, слаб звук, който ако беше произнесен от жена щеше да означава само едно нещо — бременна съм!
Думите потекоха отново — този път още по-настървено и уверено. Спомените заваляха един след друг и отприщваха нови, още по-болезнени, отдавна забравени в непрогледния мрак на страха и мъката. Неща, за които бе трудно да се говори, но веднъж започнала стръмния си път надолу, топката спомени се превръща в лавина, нали? Помита всичко по пътя си и няма кой да я спре. Просто няма.
Видях я. Там — върху олющения стол, седеше сякаш бяха изсипали киселина върху нея — с глава подпряна върху ръба на масата, върху ръце, които преди бяха красиви или поне дотолкова, че никога да не ги забравя. Русата й коса беше запазила своето очарование, спускайки се като жив водопад върху омършавелите й рамене. Докоснах я леко, с върха на пръстите си, но после се наругах и отпуснах дланта си. Галех я нежно, с плавни и равномерни движения — така както се гали котарак, който е паднал от деветия етаж. Очакването, което ме връхлетя, колкото и кратко да беше то, натежа върху шията ми като наковалнята на някой провинциален ковач в Мисури (само дето аз нямах наблюдавания в конкретния случай врат с глигански размери). Чувствах крайниците си изтръпнали, сякаш някой чоплеше гръбначния ми мозък с кибритена клечка. Седях там — цял век нажежено очакване, с ръка положена върху все още живата й коса, с поглед, в който се четеше неизречена молба и упование в нещо, което отдавна ми беше обърнало гръб. Сякаш все още не знаех, че животът ми беше достатъчно вмирисан, та дори и един френски парфюм да изглежда на фона му като кравешка пръдня. Чаках я да вдигне глава.
„Дано не е стигнала последния стадий!“ — мислех си, сякаш самата надежда щеше да оправи нещата. Знаех — болестта напредваше безмилостно и то всеки ден. В околностите на града, в който съм израснал имаше много лозя — стотици декари прекрасно грозде, обляно в слънчева благост. Едно лято дойде сушата — без предупреждение, по-черна от самата смърт, защото смъртта със сигурност не обрича стотици семейства на глад и мизерия. Може би озоновият ефект беше виновен или проклятието, за което толкова много говореше дъртата Калпачек (тогава изобщо не вярвах, че вещицата е била съвсем близо до истината), но Бог е надарил обикновените селяни с неизчерпаема мъдрост и именно тя ги е спасявала векове наред, още преди да измислят държавните субсидии, и преди трактори да започнат да орат твърдата земя. Тази мъдрост говори: „бедата никога не идва сама“. В продължение на много време, поколение след поколение, селяните са оцелявали благодарение на изключителния си прагматизъм и свойствената им жилавост. Обаче дори фермерското сърце, привикнало с нестихващите капризи на природата не бе подготвено за предстоящото изпитание (или поне не повече отколкото за деня на страшния съд).