Ама на мен ми пукаше. И то доста.
— Ти сигурно не си спомняш дните отпреди карантината? — това беше повече констатация отколкото въпрос, но все пак успя да раздвижи малкото непарализирани сиви клетки в главата ми.
Туй, което знаех за тези дни бе единственото, което ме интересуваше — баща ми беше умрял тогава. Бях останал полусирак и затова беше виновна TH-Psi. Моят баща беше една от първите жертви на болестта във Вирджиния.
Малкото, което се знаеше за нея тогава (много по-малко от сега) бе, че тя водеше като резултат структурни промени в някакви важни белтъци в мозъка, следствие на което главата на човека преставаше да слуша тялото, както и обратно. Смяташе се че това бе водещия в развитието на заболяването симптом, поради което болните биваха затваряни предимно в психиатрични клиники — като тази в Портсмут. Болестта имаше и други проявления, сякаш да покаже, че полудяването на човек бе необходимото, но не и достатъчно условие да го довърши. Според лекарите (и според тези, които бяха виждали болен на живо) се появяваше силно зачервяване по кожата, породено от, хм как беше… прогресираща съдова недостатъчност или иначе казано — вътрешни кръвоизливи. В заболелия организъм се развиваше комплекс от непонятни за медицината промени, които рязко покачваха кръвното налягане и водеха до разкъсване на малките кръвоносни съдове — капилярите, артериолите и малките артерии.
В началото, някои хора криеха болестта си, но това не трая дълго — всъщност трая точно няколко месеца, докато не изясниха какъв е крайният изход от нея, докато не го видяха дечицата и техните майчици. Вече нямаше безопасни места.
Човекът замлъкна, погледна колебливо към прозореца, където слънцето не преставаше да раздава живот и отново отвори уста, сякаш единствено за да установи, че не може да каже това, което мозъкът му бълваше като спомени. Направи едно последно усилие, представи си, че думите са като лекарство — за да се получи лечебен ефект, трябва първо да се примириш с горчилката при изпиването и… продължи.
Това, което се случваше с хората заболели от TH-Psi бе, че те просто се взривяваха. И то ставаше за части от секундата. Те се превръщаха в ходещи кървави бомби и никой не смееше да се запита дали това е редно или не. Аз поне не смеех.
— Беше хубаво време преди да умре баща ти. — поклати замечтано глава тя.
— Казвала си ми мамо.
Мразех я за това. Говореше за тогава така, сякаш мен изобщо ме е нямало и… изобщо не съм съществувал. Караше ме да се чувствам толкова ненужен. Понякога си мислех, че след смъртта на баща ми тя никога не бе живяла в реалния свят — лутайки се между тяхната отдавна отминала, но все още неизживяна любов и мухлясалият хляб, който имахме за вечеря.
— В тази болница не лекуват. — внезапно смени темата. — Тъпчат ни с разни хапове, за да удължат агонията. После ни се присмиват докато не оглупеем дотолкова, че да не можем да си улучим устата с проклетата лъжица. — тя загреба демонстративно във въздуха. — На тях просто не им пука за нас. Плюя на такова лечение.
Бях сигурен в това. За болестта нямаше лек и всички лекарства, които вземаха болните имаха една единствена цел — да направят смъртта им по-малко болезнена, както и да удължат живота им… доколкото могат. Бях виждал хора отказали лечение (беше възможно преди да се намесят федералните) да се пръсват на кървави парцали — така както си вървяха по улицата.
Това се случи веднъж на паркинга с един мъж малко преди да започна работа в кантората на Блейк. Спомням си го много ясно (нямаше и как да е другояче след толкова кошмарни нощи), как се разхвърча червената му карирана риза, която така и не разбрах дали това бе истинския й цвят, а после бях твърде зает в обилно изпомпване на остатъците от обяда си, за да установя истината. Имах чувството, че половината паркинг бе изпръскан с онази вмирисана гадост и се благодарях на Бога, че бях на повече от петдесет метра от нея. Гръмваха — като силно надути гумени балони, само че вместо с хелий, този път те бяха натъпкани с карантия.
— Чувал ли си някога името Никълъс Крейн? — внезапно попита майка ми.
— А, трябва ли?
— Не и ако не искаш да умреш като сритан пъпеш на пътя. Защото точно това иска шибаното правителство.
— Мамо, моля те! По-тихо! — бях прекалено уплашен, за да се засрамя от непристойното й поведение.
Тя протегна ръка, видях как се нагърчи протритият ръкав и сграбчи моята. Изведнъж силно ми се прииска да я бях отдръпнал и майка ми като че ли разбра това. Всъщост бях сигурен, че разбра.
— Тими, — погледна ме тя укорително — има едно място където наистина лекуват. Разбираш ли?