Закимах енергично. Истината бе, че разбирах колкото Доналд Дък от книговезство. Лекуващият й доктор — някой си доктор Джазхи ми бе казал на влизане да не я ядосвам: „Дръж се естествено“ — бе казал той, „Все едно не сте се виждали от вчера.“ — и за по-убедително бе захапал горната си устна. Очните му ябълки не спираха да се движат върху опърпаното ми сиво яке сякаш добавяха: „По-добре не ходи там, момче, майка ти отдавна е пътник.“
Стараех се да не я ядосвам. Опазил ме бог, ако го направех.
— Вчера… по новините, обявиха новото лекарство. Казаха, че първите тестове били успешни…
— Вятър работа. — прекъсна ме майка ми и махна с ръка сякаш разсейваше пушека. От време на време присвиваше устни все едно, че засмукваше цигара. Съжалих я.
Все пак успях да изтегля ръката си.
— Там лекуват, Тими. С лекарства и с истински доктори, не като педалите от тази шибана лудница.
Беше започнало да ми става горещо. Непристойността в поведението на майка ми, никога досега не беше пристъпвала границата с вулгарността. Без да искам попипах врата си. Беше потен.
— Щеше да ми казваш нещо за онзи Куейд. — промълвих едва.
— Крейн. Казва се Никълъс Крейн. Всъщност името му е без значение, той и без това го сменя постоянно. Човекът пътува непрекъснато от щат на щат и раздава на хората брошури за онази болница. Помага им — да получат истинско лечение. Осигурява им безплатни тестове, транспорт и така нататък.
— Но как? — не се сдържах.
— Мислиш си, че никой не може да прекоси границата на щата, нали?
— Е, без да става въпрос за контрабандистите. — казах и се замислих.
Карантината бе покосила най-напред Невада — болестта се беше развилняла първо там (може би заради хубавия тютюн, който расте в щата). После затвориха Аризона и Калифорния — сякаш чумата се разпространяваше по-бързо по поречието на река Колорадо. Както се оказа по-късно това не беше съвсем вярно, но то се разбра чак когато TH-Psi срина една осма от населението в Уисконсин, а той беше много далече. После пламнаха и други щати и така карантината, която първоначално бе временна мярка, се превърна в повсеместна и още по-стриктна.
Всичко това тогава беше лудост и ние го знаехме, но протестиращите срещу безумието често се разболяваха първи. Сякаш самата TH-Psi пазеше териториите си на принципа „разделяй и владей“. Много късно разбрахме смисъла на тази максима, когато вече никой не бе свободен в страната си.
— Фъшкии! Пълни глупости. — изръмжа майка ми и аз отново се почувствах кръгъл глупак — все едно ме налагаше с точилката за месене на тесто задето не съм си написал домашното по математика. Как можех да й кажа тогава, че учителят Портър обичаше малки момченца и то съвсем не за да ги учи на старание и прилежност. Бях твърде млад.
— Видях летището с очите си. — каза тя и за по-убедително ги посочи с два пръста. — То беше пълно с хора, Тими, скапани търгаши, които биха продали и бедните си майчици за жълти стотинки — копелета с хубави костюми от онези дето ги рекламират по телевизията, всички до един със самочуствие за принадлежност към някакъв елит. Продажници на души. Нали знаеш Макс Уотърбанк — онзи дребосък дето носи перука? От химическото чистене на дев’найста? Намира се на две преки от офиса на Дженерал Джинетикс, да пукнат дано.
Вече си знаех ролята — кимах без да ми мигне окото.
— Крейн се беше свързал с него…
— Не знаех, че и Макс е болен.
— Вече не е. — изхихика се майка ми подобно на напушена колежанка. — Умря, преди два дни. Не съжалявай, той не беше стока.
Знаех това — Макс доставяше „травата“. За беда го правеше и на доста по-малки момчета. И момичета. Макар, че често го вършеше, майка ми никога не би допуснала да пуша подобно нещо. По-скоро би ме хвърлила под влака.
— Нямах избор. — каза тя и щракна с пръсти, сякаш все пак е имала избор, но незнайно защо той беше нищожен или пък бе внезапно отлетял — като писмото, което веднъж е пуснато в пощенската кутия. — Вече бях нагазила в белята, Тими. Наистина нямах избор. — повтори тя, натъртвайки на втората дума. — Макс ми даде да направя теста, малко след като беше разбрал, че той също е болен.
— Но той…
— Мълчи! — кресна майка ми и аз видях злобни пламъци в иначе добродушните й очи. — Не искам да ме прекъсваш повече! — Видях ги, нямаше как, защото те ме изгориха.
Сега вече бях сигурен — майка ми беше луда!
За сетен път се помолих на Господ да не позволи да омърся спомените си за моята майка, защото така или иначе те бяха единственото хубаво нещо в живота ми.
— Ник Крейн — продължи тя с малко по-спокоен глас — организира пътуването. Той осигури билетите. Раздаде журналистически карти на петима от нас — журналистите пътуват свободно, нали има свобода на печата — засмя се тя с най-ехидния смях, който бях чувал. — Все трябва да има някой, който да изтръска всичката тази воняща помия върху нас, нали? Сутринта на петнайсети ноември — още ме побиват тръпки такъв кучи студ беше, тръгнахме, залостих прозорците, тикнах ключа под изтривалката, защото знаех, че един ден може да се върнеш (Тогава временно живеех у Боги — един приятел от детинство и причината съвсем не беше у мен — милата ми майчица бе започнала да прекалява с травата и… не бях съвсем сигурен, но май беше преминала на по-твърдо гориво. Животът ми бе заприличал на песен от албум на Алис Купър, което откъдето и да го погледнеш си беше кофти, не че имах нещо против стария Алис — много му се кефех даже. Както и да е, но тогава си нямах ни най-малка представа, че е пипнала TH-Psi…) и нагазих в гъстата мъгла. Бяхме взели само най-необходимото — от съображения за сигурност, нали знаеш, плюс някои журналистически джунджурии — диктофон, речник с чуждите думи и така нататък, все глупости според мен, нямаше как иначе. Можехме да загазим здравата с обвинение в нарушаване на сигурността и тогава… — тя млъкна. Като че ли чак сега си даде сметка че, това от което толкова много се бе страхувала се бе случило в действителност — и то на нея. — Е какво толкова — промълви. — поне видях теб.