По бузата й се стече сълза. Видях я, нямаше как иначе, толкова рядко се случваше на майка ми да плаче. За последен път се случи след като умря баща ми, преди тя да се захване с травата (или травата да се захване с нея, не че имаше някаква разлика — пораженията бяха едни и същи — размътен мозък и поглед, в който не се чете нищо освен апатия). Имах болезненото чувство, че дрогата изсмукваше всичко от майка ми, все едно дали беше майчиното й чувство или сълзите й — правеше я да изглежда като ходещ мъртвец. Когато не беше под властта на наркотиците, тя правеше опити да бъде добра майка (или пък да се самоубие), но в очите на едно дете това не изглеждаше по-добре от действията на родителите в приказката за Хензел и Гретел. Аз бях на не повече от пет години, когато това се случи за пръв път.
— Трябваше да изглежда така, все едно отивахме в командировка. — продължи тя, след като небрежно избърса влагата от очите си. — Журналистите имат имунитет срещу полицейско преследване и затова всъщност изборът ни беше единствения възможен. Но никой не е застрахован от появата на тъмната предвестница, нали знаеш? Гробовете са еднакво студени отвътре, независимо с какво са облицовани отгоре — с черен мрамор или просто с влажна пръст. Единственото, което не ми даваше мира тогава бе, че не си взех довиждане с теб, че не ти поисках прошка. Не бях добра майка.
— Не…
— Замълчи, Тими. Отклоних се, а не трябваше. Времето ни е на привършване, а аз не съм ти казала най-важното. Никой не може да избяга от съдбата си, Тими. Никой. Рано или късно всеки си намира белята. Белята не пита никого. Както и да е, — прокашля се тя с глас познал доста от травата — мислехме, че сутрешната разходка е най-подходящата и че ще ни даде известна преднина — ченгетата разполагаха с автомобили, а ние не. Нали знаеш законът, с който забраниха ползването на автомобили за лични цели?
Знаех го разбира се. Не че тогава имах особена нужда от кола, но майка ми страдаше от бели петна в паметта си и това дойде да й послужи по-скоро като напомняне на самата нея, отколкото да внесе някаква информативност в разговора. Болестта не спираше да я поглъща.
— Срещнахме се на ъгъла на „Мейпъл стрийт“ и „Оулсън авеню“, — каза тя оживено. — там има една олющена будка за хот-дог на ъгъла сещаш ли се? Тая сутрин не беше отворена и още не миришеше на препечени наденички, и горчица, а това беше добре, защото сигурно щях да припадна. Не бях яла свястна храна от месеци. Щом се събрахме, тръгнахме в колона по един, като последния вървеше на около сто — сто и петдесет метра зад предпоследния и през цялото време трябваше да вижда гърбовете на останалите. Първи вървеше Ник Крейн — той имаше най-много опит в баламосването и можеше да заблуди всеки недоспал полицай, в случай на нужда останалите трябваше да се покрием. Бяхме си изработили сигнализация — започнеше ли да ръкомаха Ник с високо вдигнати ръце, това означаваше, че работата се засира. Не, че можехме да си представим помийна яма по-дълбока от тая дето газехме в нея…
Както и предполагахме, нямахме никакви проблеми през първите три пункта — ченгетата или бяха заспали непробудно или ги мързеше да си надигнат задниците в толкова мразовита утрин. При четвъртата контрола обаче, едно скапано ченге ме докопа иззад гърба и ме задърпа към колата си. Нали ги знаеш — ония скапаняци, които наричат себе си служители на закона, макар че единственото нещо на което служат безрезервно да е оная им работа. Проклетника сграбчи силно рамото ми и започна да бръщолеви на някакъв свой пиянски език — думи примесени с оригвания и псувни, сякаш си мислеше че аз не бях нищо повече от поредната курва. Изрече цяла тирада от цинизми, част от които бяха недопустими за по-голямата част от строителните работници. Неща от сорта на: „Шъ тъ ръгам маце; Ъъъ, ш’ти скъсъм късата рокличка“ и т.н. (макар тогава да бях нахлула най-дебелия вълнен панталон, който успях да изровя в къщи, трябва да призная, че това звучеше почти благо за моите 43 години).