Бях четвърта в колоната — първите трима минаха през контролата незабелязано, ала зад мен имаше още двама. Единствената мисъл, която се въртеше в главата ми бе как да отклоня вниманието му за да не наруша колоната. Въпреки че полицая беше доста фиркан, той положително щеше да изтрезнее в момента, в който зърнеше белезите на TH-Psi върху тялото ми, затова направих единственото възможно — побягнах. Свих зад ъгъла на някакъв прясно замазан строеж и се въоръжих с една доста тежка тухла в ръка, имах намерение да го фрасна по гърба или по рамото, но в никакъв случай да го убивам.
За негово, а в последствие и за мое нещастие, той беше толкова пиян, че не можеше да улучи двукрила врата от първия път, та камо ли оная ми работа. Оня копелдак трябваше да се провре между две желязни подпори на разстояние метър, метър и половина една от друга за да ме подмине и с това да се свърши всичко, но вместо това той се олюля в момента, в който минаваше покрай дебелите ми панталони и точно вече си мислех, че ще се изтърси мъртво пиян на земята, и ще захърка, той се задържа някак си на крака и се втренчи право в мен. Бях толкова изненадана и уплашена, че единственото рационално нещо, което ми идеше наум бе да изкрещя (рационално или не, все пак то бе единствено). Не знам как се получи, може би това бе част от уговорката, част от отговорността, за която говорихме преди да тръгнем, че всеки поема върху плещите си — не можех да проваля цялата операция само, защото ме беше гепило някакво пияно ченге. Все пак таях известна надежда, че щом го халосам здравата ще скрия тялото в строежа и ще настигна останалите, но не бях права. Когато онова копеле затътри пияното си туловище след мен, то вече се беше обадило до другите постове и точно покривах окървавения труп под някакви омазани с вар ламарини, те се изсипаха на строежа, като духовете от деня на вси светии.
Да ги беше видял, Тими, само да ги беше погледнал един единствен път — щеше моментално да ти се изясни защо сме на тоя хал. Не в болестта е причината, Тими, не в нея, в хората е! Изродили сме се. Не сме същите. Не сме вече хора, само обвивки на хора, отвътре сме зверове, изроди или още по-лошо — слуги на рогатия. Онези педерасти видяха как покривам трупа и какво мислиш направиха? Не, те не размахаха белезници, нито пък заредиха пистолетите си, както това обикновено се случва във „Великолепната Седморка“, щом някой гадняр обърка конците. Вярно, някои от тях бяха с разширени зеници, но причината за това бе дълбоката дрямка и сумрака в който всички стояхме около строежа.
Първо прихна ченгето, което бе дотърчало най-напред, но останалите се съвзеха съвсем бързо, разхилиха се сякаш бяха чули един от онези тъпи вицове по радио АЙВИ, хапвайки хот-дог в тъпите си брички и наливайки се с кафе. Хич не ги беше еня затова, че бях убила човек, не, те се смееха на това че Джими — Тлъстака е бил трупясан от жена. Те не виждаха в него мъртвия си колега, той отдавна беше престанал да е такъв за тях (може би още щом бе прекрачил за първи път прага на участъка с опънатата по корема полицейска риза и омазнената кутия от понички — Дънкин Донатс). Стана ми някак зловещо щом разбрах, че самата полиция е престанала да вярва, че е такава. Помислих си: „Ето, сега вече си го получи Мери. Грабна пуйката от томболата. Всички ще ти се изредят отгоре, а после славно ще замажат новата сграда с червата ти. Честито!“
Майка ми нито потвърди, нито отрече да са го направили (поне първата част). Не посмях да я попитам. Защо ли? Ха, отговори си сам, ако можеш.
— Един от тях — продължи тя — даже се изцепи, че Тлъстака му дължал пет долара заради някакъв бас, според който той никога не би могъл да напъха малкия, пухкав Джими отново в жена! И това, докато малкия Джими още изстиваше. За първи и единствен път в живота си с чиста съвест аз исках да убия човек. За мен това бе не просто желание за убийство не, не, то беше желание за мъст, предизвикана от омърсяването на целия човешкия род. От това, че такива като тях потъпкваха достойнството на символа, който бог беше влял в неговото най-велико творение — венеца на мъдростта и труда му. Самата аз се чуствах достатъчно низша да го направя — да убия.