Нелсън Демил
Последният скок на лъва
На семейството ми — Санди, Лорън, Алекс и Джеймс — с любов.
Бележка на автора
Представената в този роман Федерална антитерористична спецчаст ФАТС има за първообраз реално съществуващата Смесена антитерористична спецчаст, макар да съм си позволил някои литературни волности там, където съм намерил за необходимо.
Смесената антитерористична спецчаст е организация на всеотдайни и опитни мъже и жени, които са на предната линия във войната срещу тероризма в Америка.
Начинът на работа и процедурите на специалната част, а така също на Нюйоркското полицейско управление и други правозащитни и разузнавателни агенции, споменати в романа, са истински или се основават на действителни факти, макар да съм си позволил някои значителни свободи. Промених също и някои факти и процедури, за които ми бе казано на четири очи.
Първа част
Ню Йорк и Ню Джързи
1
И тъй, седя си аз в шевролета на Трето авеню и чакам целта си — някакъв тип на име Хомейни Уини или нещо подобно, ирански господин, който се пада трети заместник по нещо си в иранската мисия на Обединените нации. Всичко това го имам записано за доклада, но в момента само толкова ми идва в главата.
Между другото, аз съм Джон Кори, агент от Федералната антитерористична спецчаст. Навремето бях детектив от отдел Убийства към Нюйоркското полицейско управление, но бях пенсиониран по инвалидност (заради огнестрелни рани), макар жена ми да твърди, че съм и морален инвалид и започнах да работя като нещатен агент при федералните, които явно имат повече пари за антитероризъм, отколкото могат да похарчат разумно.
ФАТС е предимно феберейско начинание и затова работя на Федерал Плаза 26, в центъра, с колегите ми от ФБР, сред които е и съпругата ми. Местенцето не е лошо и работата може да бъде и интересна, макар че да работиш за федералното правителство — и в частност за ФБР — си е предизвикателство.
Като стана дума за ФБР и предизвикателства, днес шофьор ми е специален федерален агент Лиза Симс, току-що излюпила се от Куонтико и родом от фермерско градче в Айова или нещо подобно, където най-високата сграда е житният силоз. На всичкото отгоре не може да шофира добре в Манхатън, но е изпълнена с желание и решимост да се учи. Поради което седи на мястото, на което би трябвало да съм аз.
— Докога ще го чакаме тоя? — попита госпожица Симс.
— Докато не излезе от сградата.
— Какво е намислил да прави?
— Всъщност работата ни е да установим точно това.
— Искам да кажа, с какво разполагаме за него? Защо го следим?
— Расово профилиране.
Мълчание.
Реших да бъда по-колегиален.
— Той е офицер от иранското военно разузнаване с дипломатическо прикритие — обясних й. — Знаеш, че е поискал колата и шофьорът му да са на разположение в един следобед. Това е всичко, с което разполагаме.
— Ясно.
Лиза Симс е достатъчно схватлива, за да разбере кога да престане да задава въпроси. Като сега. Освен това е привлекателна по един изчистен и спретнат начин. За това назначение беше облечена неофициално — джинси, маратонки и светлозелена тениска, която едва прикриваше глока калибър 40 в малкия кобур. Аз също бях с маратонки (човек никога не знае кога ще му се наложи да спринтира), джинси, черна тениска и синьо спортно яке, което скриваше моя 9-милиметров Глок, радиостанцията, джобното гребенче и ментовите бонбони. По-добре, отколкото да мъкнеш чантичка като госпожица Симс.
Така или иначе, беше хубав майски ден и големият украсен часовник от другата страна на улицата показваше 15:17. Чакахме този образ вече повече от два часа.
Иранската мисия в ООН се намира на горните етажи на тридесет и девет етажна офис сграда на Трето авеню, между Източна 40-а и 41-ва. Заради ООН Манхатън е дом на повече от сто чуждестранни мисии и консулства, без да се броят резиденциите — и не всички тези страни са наши приятелчета. Така че си имаме много лоши актьори, нагърбили се с ролята на дипломати, които трябва да бъдат наблюдавани — а това си е живо мъчение. Трябва да преместят ООН в Айова. Но пък може би не бива да се оплаквам — нали ми плащат да следя лоши типове.
Днес бях водач на екипа, което е гаранция за успех, и в мисията наред с мен участваха четирима агенти на крак и три други коли — още един джип Шевролет и два минивана Додж. В тях също имаше по един агент на Нюйоркската полиция и на ФБР, което означава, че поне един човек в колата знае какво всъщност прави. Пардон. Това не беше особено мило. Освен това следва да ви уведомя, че всяка кола беше с пълна полицейска екипировка — мигащи светлини на бронята, сирена, затъмнени стъкла и тъй нататък. В купетата по принцип имаме 35-милиметрови цифрови фотоапарати Никон с голямо увеличение, 8-милиметрови видеокамери Сони, радиостанции, преносими принтери и прочее. Всеки си носи резервно облекло, бронирана жилетка, карта за градския транспорт, мобилен телефон „Некстел“ с уоки-токи функция, понякога пушка и оптичен мерник, както и друго оборудване, в зависимост от назначението. Като например една малка джаджа, която улавя радиоактивни материали — нещо, за което не ми се и помисля.