Вървеше с останалите към гишетата за проверка на паспортите. Повечето пътници бяха французи, поне по националност — сред тях имаше доста братя мюсюлмани с френско гражданство. Някъде около четвърт от пристигналите бяха египтяни, които се бяха качили на самолета в Кайро и също като него бяха чакали в транзитната зала на летище Дьо Гол, за да продължат с Боинг–777 директно до Лос Анджелис. Във всеки случай Халил реши, че не изпъква сред останалите, а и бе убеден от приятелите си от Ал Кайда, че точно този маршрут ще го доведе поне дотук без проблеми. Оставаше му единствено да мине през паспортната проверка на американците с подправените си египетски документи. Митницата нямаше да е проблем — нямаше какво да декларира и не носеше със себе си нищо, освен омразата си към Америка, която лесно можеше да се прикрие.
Работеха десет гишета и той се нареди на опашка с други пристигащи. Погледна си часовника, който бе нагласил на местно време. 17:40 — натоварен час, което също влизаше в плана.
Асад Халил беше облечен в шито по поръчка синьо спортно сако, жълто-кафяви панталони, скъпи обувки и раирана оксфордска риза с разкопчано горно копче. Знаеше, че дрехите му придават вид на мъж от горната част на средна класа, който вероятно е посещавал правилните училища и не представлява заплаха за никого, освен може би за другарите си по чашка или финансовия си съветник. Беше приелият западния начин на живот египетски турист Мустафа Хашим, носеше потвърдена резервация в хотел „Бевърли Хилс“, а в малкия си сак: „Пътеводител из Лос Анджелис“ — на английски, който владееше почти безупречно.
Огледа служителите на гишетата с надеждата, че сред тях няма хора от арабски произход. Защото те биха могли да създадат проблем. Особено ако завържат с него на пръв поглед приятелски разговор. „И в кой квартал на Кайро живеете, господин Хашим?“ А ако приятелският разговор се водеше на арабски, можеше да се появи проблем с либийския му акцент. Асад Халил се запъти бързо — като повечето пътници към първото свободно гише.
Служителят, мъж на средна възраст, изглеждаше отегчен и уморен, но нищо не му попречи да го изгледа преценяващо. Взе паспорта, визата и митническата декларация и ги загледа, после прелисти паспорта, върна се на страницата със снимката и започна да мести поглед от нея към него и обратно. Халил се усмихна, както правят повечето хора на този етап. Мъжът, май беше латиноамериканец, попита:
— Каква е целта на посещението ви?
„Да убивам“ — помисли Халил, но отвърна:
— Туризъм.
Мъжът хвърли поглед на митническия формуляр.
— В Бевърли Хилтън ли ще отседнете?
— В Бевърли Хилс.
— И сте тук за две седмици?
— Точно така.
— Къде ще отидете след това?
„У дома или в рая“.
— У дома — отвърна Халил.
— Имате ли потвърден обратен полет?
Имаше, въпреки че нямаше да го ползва.
— Да.
— Имате ли резервация в хотел Бевърли Хилс?
Имаше. И знаеше, че не е нужно да я показва, освен ако не му я поискат.
— Да.
Мъжът се взря в дълбоките му тъмни очи и Халил усети, че този служител, видял и чул безброй неща през годините, таи някакво малко съмнение, което можеше да стане по-голямо в следващите секунди на изпитателно наблюдение. Халил остана безстрастен, без да показва никакви признаци на безпокойство или престорено нетърпение.
Мъжът насочи вниманието си към компютъра и започна да трака на клавиатурата, като от време на време поглеждаше паспорта.
Халил чакаше. Знаеше, че самият паспорт изглежда съвсем истински, прилично износен, с няколко входни и изходни визи — все от европейски страни с пряка връзка с Кайро. Информацията в документа обаче не беше истинска. Приятелите му от Ал Кайда, които знаеха много за сигурността на американските въздушни линии, за съжаление нямаха представа какво може да знае, открие или заподозре една компютърна база данни. Както винаги, всичко опираше до човека.
Паспортният служител загърби компютъра, погледна отново египетския турист, поколеба се за секунда, след което отвори паспорта и го подпечата.
— Добре дошли в Съединените щати, господин Хашим. Приятно прекарване.
— Благодаря.
Мъжът постави печат на митническия формуляр и Халил събра документите си и тръгна към конвейера за багажа.
Беше с още една стъпка по-близо до изхода, който се виждаше зад района за митническа проверка.
Застана при въртележката и зачака. Даваше си сметка, че го следят на мониторите също както и останалите пътници на Ер Франс. Именно тук хората понякога се издаваха, защото не подозираха или пък забравяха, че ги наблюдават. Халил възприе позата и празния поглед на другите уморени пътници, които се взираха в отвора на конвейера.