— Мисля, че сами измислихме тази възможност — каза Кейт.
— Наистина ли мислиш така? Борис смяташе, че е възможно.
— Защо не си починеш малко?
Пристигна сестра с болкоуспокояващи. При предишния ми престой в болницата, когато светлината минаваше през три дупки в тялото ми, тези хапове не ми бяха харесали и затова Дом Фанели ми носеше едно течно лекарство без цвят и мирис, изработено в Полша, което вършеше работата. Все пак реших да не споря. Лапнах таблетките, отпих глътка вода и когато сестрата излезе, ги изплюх.
— Трябва да ги вземеш — каза Кейт.
— Няма ли болка, няма и мисъл.
Започнах да осъзнавам, че може би трябваше да попитам онзи задник какво е намислил. Нямаше да ми каже, когато го пребивах — но можеше да го направи, докато си мислеше, че с мен е свършено. Можеше да ми отговори нещо от сорта на:
„Радвам се, че ме питаш, господин Кори. И ще ти кажа, защото — (следва смях) — мъртвите не приказват“.
Добре. Какво?!
Надигнах леглото още малко и усетих как шевовете задърпаха кожата по гърба ми. Затворих очи и накарах мозъка си да заработи. Нещо ми се беше сторило странно, не на мястото си в изкопа на СТЦ — и сега това нещо се връщаше.
Следите от гуми. Бяха пресни.
Онзи влекач беше вкаран в изкопа в неделя. Правят ли доставки в охранявани зони през почивните дни? Спомних си как веднъж късно вечерта — може би през седмицата, а може и през уикенда — видях паркирани пред портала камиони, а шофьорите лежаха в отделенията си за спане и чакаха да им отворят.
Тогава… защо ченгетата от Пристанищни власти бяха пуснали този влекач в неделя вечерта? Ами… може би защото са били мъртви.
СТРОИТЕЛНИ МАТЕРИАЛИ КАРЛИНО.
Пък и доставката на строителни материали изглеждаше странна. Още не бяха започнали да изливат бетон и на обекта нямаше бетонобъркачки. А ако доставяха нещо като стоманени мрежи или греди, щяха да използват камион с открита каросерия. Тогава какво имаше в онзи голям влекач?
И защо Халил беше избрал да се срещнем точно на онова място? Ами, заради символизма, както беше казал. Схващам… но…
Надигнах се.
— Мамка му!
— Джон? Добре ли си?
— Не.
— Какво има?
— Чакай малко. — Бях абсолютно сигурен, че зная какво има в онзи влекач — и знаех също, че още не е гръмнало, защото ако беше, щях да го чуя и дори да го усетя тук, само на пет километра от изкопа.
Посегнах към телефона на шкафчето.
— На кого се обаждаш? — попита Кейт.
— На Оперативния център… не, на Уолш. Сигурно още е на място.
— Джон…
Телефонът на Уолш ме прехвърли на гласова поща — или не познаваше номера, или му се беше изписало „Белвю“, а той познаваше само двама души в болницата и сигурно не желаеше да разговаря с тях. Канех се да се обадя на Оперативния център, но ме хванаха нервите и започнах да махам тръбите и жиците от себе си. Кейт малко издивя и започна да вика, после се опита да натисне бутона за извикване на сестрата, но успях да дръпна ръката й и слязох от леглото.
— Да вървим.
— Какво?!
Хванах я за ръка и я помъкнах към вратата.
— Ще ме измъкнеш оттук.
Тя се дръпна.
— Не. Джон…
— Довери ми се. Ще ти обясня. Хайде.
Тя ме погледна и заговори успокояващо:
— Остани тук, Джон, ще ти намеря някакви дрехи.
Понечих да си погледна часовника, но го нямаше.
— Колко е часът?
Тя погледна своя часовник.
— Осем и пет… Остани тук…
— Кейт, в осем и четиридесет и шест, когато първият самолет се заби в Северната кула, в изкопа на Световния търговски център ще избухне много голяма бомба.
Тя ме зяпна. Изглеждаше уплашена — не заради бомбата, а за мен.
Реших да задвижа нещата и излъгах:
— Халил ми го каза, когато си мислеше, че ще ме убие.
— Боже мой…
— Да вървим. Мобилният ти у теб ли е?
Тя грабна чантата си и забързахме навън.
Другата страна на отделението беше за луди престъпници и не исках да попадам там, затова се опитах да изглеждам спокоен, докато бързо вървяхме по пълния с охрана от Изправителния департамент коридор.
Стигнахме до пропускателния пункт и почти се измъкнахме, но ни спря един едър тип от ИД. Сигурно болничната пижама и босите ми крака бяха привлекли вниманието му.