Кейт влезе във ФБР режим, размаха картата си и ясно му даде да разбере, че случаят не му влиза в работата. Онзи отстъпи и двамата се озовахме в коридора.
— Къде отиваме? — попита тя, докато слизахме с асансьора.
— Кота нула. Дай ми телефона си.
Набрах Уолш. Знам, че винаги приема обажданията на Кейт, но сега попадна на мен, което го смути и разочарова.
— Джон… радвам се да те чуя. Щях да…
— Том, чуй ме…
— Толкова съжаляваме за Винс… Сигналът в асансьора се изгуби.
— Когато излезем, реквизирай линейка — казах на Кейт.
Тя кимна.
Асансьорът стигна до фоайето и Кейт забърза към изхода на Първо авеню, а аз отново набрах Уолш и тръгнах след нея.
Том вдигна.
— Кейт ми каза, че си добре, и тъкмо исках да кажа…
— Том, млъквай и ме слушай. — Това му затвори устата и заговорих ясно, спокойно и настоятелно: — Когато си помисли, че ще ме убие, Асад Халил ми каза, че в изкопа на Световния търговски център е заложена бомба…
— Какво?!
Чувах шум на автомобили на заден план.
— Чуваш ли ме?
— Да.
— Мисля, че бомбата е в един голям влекач, на който пише „СТРОИТЕЛНИ МАТЕРИАЛИ КАРЛИНО“. Виждаш ли го?
— Аз… точно до него съм…
— Няма да е зле да се дръпнеш. Но преди да го направиш, обади се веднага на сапьорското отделение. После разкарай всички оттам — това е много голям камион.
Мълчание.
Излязох от фоайето и изненадах охраната на входа.
— Хей! — извика мъжът. — Къде?
— Джон… сигурен ли си във всичко това? — попита Уолш.
Много добър въпрос, чийто отговор беше не.
— Абсолютно.
Мъжът от охраната ми говореше нещо, но му махнах да се разкара. Къде беше Кейт, по дяволите?
— Влекачът е заключен — тъкмо казваше Уолш.
Досега Том Уолш би трябвало да е на трийсет преки от изкопа, така че се зачудих откъде ли знае това.
— Да, нормално е да е заключен, Том. — Поколебах се, после добавих — Мисля… мисля, че е настроена за…
Онзи от охраната вече беше извикал свой колега и двамата много държаха да се върна вътре с тях.
— Чакам линейка — казах им, после продължих с Уолш: — Настроена е за осем и четиридесет и шест сутринта.
Той не попита защо мисля така — този час беше запечатан в умовете на всички ни.
По телефона отново настъпи мълчание и тъкмо си помислих, че връзката е прекъснала, когато той рече:
— Това са трийсет и една минути… не можем да евакуираме целия район…
— Опитай. На първо време евакуирай обекта и сложи кордони. Обади се на сапьорското отделение.
Прекъснах връзката. Онези от охраната ме бяха хванали за двете ръце.
— Заразен съм — казах им аз. — Острозаразен.
Двамата веднага ме пуснаха и единият се обади по радиостанцията си.
Пред входа спря линейка. Кейт седеше на предната дясна седалка. Отворих вратата и й казах:
— Слизай.
— Не. Идвам с теб.
— Този тип е острозаразен — каза единият от охраната на шофьорката, млада чернокожа.
— Джон, влизай в линейката — извика ми Кейт. — Веднага! Или тръгвам без теб.
Говореше сериозно, така че бързо тръгнах към задната врата, качих се и коленичих между двете предни седалки.
— Кота нула — каза Кейт на шофьорката. — Либърти Стрийт. Със сирена и светлини.
Шофьорката наду свирките и пищялките и щом полетяхме, попита:
— На какво повикване отговаряме без медицински екип? И защо караме пациент към Кота нула?
— Доста е сложно, Джина — обясни Кейт. — И е наистина спешно.
Джина знаеше как да се провира между коли и да пъди всички пред себе си и предположих, че ще стигнем за не повече от пет или шест минути.
— Колко е часът? — попитах.
Кейт си погледна часовника.
— Осем и двайсет и една. Двайсет и пет минути.
— Вторият самолет удари в девет и три — казах. — По това време там има повече хора. Така че може би…
— Да приемем, че е за осем четиридесет и шест.
— Да.
— За какво говорите всъщност? — попита Джина.
— Веднага щом ни оставиш на Либърти Стрийт, обръщаш и изчезваш от района — отговорих й.
Тя се замисли и рече:
— Като ви слушам, май ще ви е нужна линейка.