— Да, но…
Опитах се да си представя колко голяма може да е бомбата и подобно на всички в нашия бизнес я сравних с онази от Оклахома Сити. Онова беше малък камион с около два тона експлозиви, а причини огромни щети. А този камион, ако беше пълен със същото, можеше да отнесе петнайсет или двайсет пресечки — на практика целия Долен Майхатън, от Хъдсън до Ист Ривър, та чак до Батъри Парк. А колко хора живееха и работеха там? Може би четвърт милион, а нямаше начин да ги евакуираме навреме…
Мамка му!
— Отбий — казах на Джина. — Аз ще карам.
— Никой не може да кара моята линейка — уведоми ме тя.
Кейт се обърна към мен.
— Джон, може би не е нужно да сме там.
Да, не беше нужно да сме там, но не отговорих на логичното й твърдение. Погледнах през предното стъкло и видях, че вече сме на Бродуей. Федерал Плаза 26 и Бродуей 290 бяха точно пред нас. Всъщност вече се намирахме в зоната на поражение.
Погледнах часа на мобилния телефон на Кейт — 8:25.
Обадах се на Уолш.
— Какво е положението?
— Разкарахме всички строители и криминалисти, разчистихме наблюдателната платформа и улиците — отвърна той.
— Няма начин да евакуираме района, така че се опитваме да вкараме хората под земята.
— Къде е сапьорското отделение?
— В момента микробусите им се спускат по рампата.
— Значи си още там!
— Че къде другаде да съм?
— Том… ако това нещо се задейства, ще изпари…
— Джон, ръцете ми в момента са заети…
— Да не си разбил ключалката?
— Да, но от сапьорското отделение ме посъветваха да не отварям вратата. Виж, аз…
— След малко пристигаме — казах.
— Какво? Къде си?
— Току-що профучахме покрай ъгловия ти кабинет с една линейка.
— С Кейт ли?
Том харесва Кейт. И иска аз да бъда изпареният.
— Две минути…
— Разкарайте се оттам. Това е заповед. Добре, ето го и отделението.
Връзката прекъсна.
— Осем и двайсет и шест — каза Кейт. — Къде е Том?
— Още е долу.
Тя кимна.
Джина направи сметката и ни съобщи:
— Имате двайсет минути.
— Благодаря — казах.
— Спри, слез от колата и се спусни в станцията на метрото — каза й Кейт.
Джина не отговори, а продължи напред. При Мъри Стрийт Бродуей беше блокиран от полицейски коли. Видяха приближаващата линейка и един от автомобилите се дръпна, за да профучим през преградата.
Улиците около района бяха почти пусти, с изключение на полицейските коли, които бяха запалили светлините си и бяха надули високоговорителите:
— Махнете се от улиците! Слезте в станциите на метрото и напуснете района!
Друг високоговорител ревеше:
— Махнете се от прозорците! Слезте в подземието на сградата си!
Е, не съм експерт по бомби, но знам, че една мощна експлозия ще изсмуче годния за дишане въздух от подземията. Да не говорим за скъсани газопроводи и водопроводи, падащи отломъци и рушащи се сгради — отново. Надявах се Бог да не позволи онези три хиляди жертви да изглеждат незначителни след днешния ден.
Джина рязко зави надясно по Баркли, наляво по Уест Стрийт и след две минути се озовахме пред отворения портал на рампата и спряхме.
Вече почти нямаше значение колко е часът; намирахме се толкова близо до центъра на взрива, че не можехме да се отдалечим, освен ако не обърнем веднага — а нямахме намерение да го правим.
Кейт отвори вратата и се обърна към Джина.
— Изчезвай колкото можеш по-бързо и по-надалеч.
Тъкмо се канех да отворя задната врата, когато линейката потегли отново и се озовахме на рампата, надолу към изкопа.
— Много е далече за ходене пеша — обясни Джина.
Отново се върнах между предните седалки.
— Големият влекач ей там — казах на Джина. — Благодаря.
Докато се спускахме бързо по рампата, видях микробуса на сапьорското отделение, двама души в защитни костюми (които изобщо не можеха да ги защитят) и Том Уолш. И това беше всичко. Ако не се броят тримата пристигащи идиоти.
Видях също жълтата лента, която ограждаше площ от около половин хектар около влекача, а вътре в ограденото място беше кранът, на който беше окачен Винс Парези…
Двамата от сапьорското отделение стояха с Уолш при задната част на влекача, но виждах, че вратите на каросерията са още затворени. „Давайте, момчета. Казах 8:46 сутринта, не вечерта“.