— Предполагам, че Халил е замъкнал труповете на ченгетата от Пристанищни власти вътре, така че вратите вече са били отваряни. — Спомних си, че Борис ми каза, че никога не е обучавал либиеца да работи с експлозиви, и заключих: — Не мисля, че Халил би рискувал да бърника в заложен капан.
Том ме погледна, после погледна Дъч и каза:
— Отворете вратите.
— Боби, действай — каза Дъч на партньора си.
Боби хвана дръжката на лявата врата и Дъч запуши ушите си с ръце. Какво им е на тези хора? Това определено не беше смешно.
Голямата врата се отвори и, точно както бях предсказал, не се случи нищо. Или вече бях в рая. Но пък и Уолш беше до мен.
Дъч вече се беше задействал и скочи в каросерията. Вътре имаше наредени торби цимент, които образуваха стена почти до тавана. Боби му осигури опора и Дъч се покатери по торбите, легна на горния ред и освети вътрешността с фенерчето си. За миг си помислих, че ще каже „Тук има само цимент“, но сбърках.
— Майко Божия…
Ох, мамка му!
— С какво разполагаме, Дъч? — извика Боби.
— Ами, като за начало, с пет трупа — отговори Дъч. — Две ченгета от Пристанищни власти, мъж и жена, и трима цивилни.
Боби се прекръсти. Подозирам, че сапьорите го правят доста често.
— Освен това около осемдесет… не, деветдесет двесталитрови варела… с жици към тях — добави Дъч.
— Мислиш ли, че е бомба? — попита Боби.
Погледнах Том, който гледаше мен. И той си мислеше, че аз съм побъркан? Тези двамата току-що биха всички рекорди.
Кейт хвана ръката ми, после ме изненада, като хвана и ръката на Том. Добре де, ще обсъдим това на оня свят. Междувременно Дъч имаше лоши новини.
— Не виждам захранване, таймер или прекъсвач.
„Определено са там, Дъч. Огледай се по-добре“.
Дъч подаде ръка на партньора си и Боби се изкачи по торбите, освети каросерията с фенерчето си и каза:
— Трябва да е ей там. Виждаш ли накъде отиват жиците?
— Да… ама… доста е тесничко тук…
— Четири минути — подсети ги Том.
— Добре, ще стъпваме по варелите — каза Дъч на Боби.
Прехвърлиха се през стената от торби и изчезнаха.
Не исках да си късам шевовете, но след около четири минути това щеше да е най-малкият ми проблем, така че скочих на бронята, следван от Кейт и Том. Забутахме се и се задърпахме един друг до върха на стената и надникнахме в тъмната каросерия.
Том имаше фенерче и светна. Между торбите и първата редица варели имаше около половин метър разстояние. Петте трупа бяха натрупани там. Всъщност можех да ги надуша въпреки миризмата на химикалите. Тримата цивилни изглеждаха млади и яки. Видях по лицата им кръв, сякаш са били застреляни в главата. Предположих, че тези типове са били свързани по някакъв начин с камиона и Халил.
Том премести лъча на фенерчето. Погледнах към вътрешността и видях, че каросерията е пълна с двесталитрови варели, всичките със затворени капаци. От центъра на всеки капак излизаха жици.
Няколко секунди всички мълчахме, после Кейт изруга:
— Копеле мръсно!
Дъч и Боби вървяха предпазливо по варелите към предната част на каросерията, като си светеха с фенерчетата.
— Можем ли да помогнем с нещо? — попита Том.
Двамата не отговориха. Имах усещането, че дори те вече са малко напрегнати. Не исках да гледам часовника на телефона на Кейт, но предположих, че до вечността остават около две минути.
— Ето го — каза Дъч.
Добра новина.
— Трудно се стига.
Лоша новина.
Дъч легна по корем върху варелите в десния ъгъл, а Боби приклекна до него и насочи фенерчето към тъмното място.
— Виждам батерията… но не виждам таймер или прекъсвач — каза Дъч.
Боби се съгласи и добави:
— Може да са навсякъде.
— Разкарайте шибания кабел от батерията — посъветвах ги настоятелно.
— Да — отвърна Дъч. — Точно това се мъча да направя… благодаря за подсказката… ама че е тясно… купили са най-евтините клещи… дано да няма втора батерия някъде наоколо…
Кейт, Том и аз лежахме върху торбите цимент, взирахме се в мрака и чакахме някакво положително изказване от Дъч. Освен това се опитвах да се сетя защо бях решил, че трябва да съм тук. Като стана въпрос за това, казах на Кейт:
— Съжалявам.
— Няма за какво, Джон — отвърна тя.