Така е. Вече бях спасил живота й, така че имах право на една фатална грешка.
Том — гледаше мобилния си телефон — каза много спокойно, както ми се стори:
— Осем и четиридесет и пет.
Никой нямаше какво да каже на това.
В каросерията стана толкова тихо, че чувах металното щракане на клещите на Дъч, който се мъчеше да махне капачката на кабела, който бе свързан с плюса.
— Готово — каза Дъч.
— Сбърка капачката — каза Боби.
Двамата се разсмяха.
Затворих очи и чух камбаните на намиращата се наблизо „Сейнт Пол“, които забиха както всяка сутрин точно в 8:46.
Благодарности
Както при писането на всичките си други романи, за този също звънях на приятели, познати и професионалисти с молба за помощ около техническите подробности и всички останали късчета информация, които са нужни на един писател, но които не могат да се открият в някоя книга или в интернет. И както винаги, бих желал да благодаря на следните хора:
Първо и най-вече искам да благодаря на прекрасната си съпруга Санди Дилингъм Демил, задето прочете първа ръкописа и ми даде чудесни предложения, а също за търпението и доброто й настроение, което показваше, докато се трудех дълги часове върху този и други романи. Независимо колко късно се връщах от офиса си, Санди винаги ме посрещаше с коктейл и усмивка.
Една от тези усмивки доведе до Джеймс Нелсън Демил, тригодишен, който неотдавна ме попита: „Тате, ти в офиса ли живееш?“ Е, това ме накара да спра и да се замисля, така че благодаря на Джеймс за идеята, че няма да е зле да пиша повечето неща у дома.
Нито една от книгите ми за Джон Кори нямаше да е възможна без помощта на детектив Кени Хийб (НЙПУ, пенсионер), бивш служител на Обединената антитерористична спецчаст. Кени е живял живота на Джон Кори и съм невероятен късметлия, че мога да разчитам на него като на достоверен източник за технически и процедурни детайли, както и за това, че е мой скъп приятел.
Друг чудесен източник на информация и съвети за този и другите ми романи е добрият ми приятел Джон Кенеди, заместник-комисар от полицията в окръг Насау (пенсионер), арбитър при трудови спорове и член на Щатската адвокатура на Ню Йорк.
При сблъсъка между правдоподобността и литературната волност втората обикновено надделява, така че всички грешки или пропуски около юридически въпроси и полицейски процедури са единствено и изцяло мои.
Както за много от предишните ми романи, искам да благодаря на капитан Томас Блок (пенсионер) от „Ю Ес Еъруейс“, редактор и дописник към много посветени на авиацията списания, мой съавтор на „Мейдей“ и автор на шест други романа. С Том се познаваме от ученици и навремето имахме навика да довършваме изреченията на другия, а сега не можем да завършим собствените си. Въпреки това, когато се стигне до проучвания и писане, Том ми осигурява отговорите на всички онези досадни технически въпроси, от които се нуждае авторът, за да добави факти към измислицата си.
Благодаря също и на чудесната жена на Том Шарън Блок, бивша стюардеса в „Браниф Интернешънъл“ и „Ю Ес Еъруейс“, за внимателното и навременно прочитане на ръкописа, както и за чудесните й препоръки, ентусиазъм и окуражаване.
Сцените в руския нощен клуб нямаше да са възможни без посещаване на истински руски клуб с другари, които да помогнат в тежкото и трудно проучване. Бих искал да благодаря на Том и Джоан Ешман и на Керъл и Майк Шийнтъл, че дойдоха заедно с мен и съпругата ми в истинската „Татяна“ в Брайтън Бийч, Бруклин. Владеенето на руски език от Майк и познаването на руската култура и кухня направиха вечерта невероятно забавна и ми дадоха добър материал за размисъл.
Сцените с линейките и болниците нямаше да са възможни без помощта на трима души — д-р Робърт Кърл, бивш хирург от ВВС/ВМС, Ашли Атие, парамедик с богат опит в „Бърза помощ“ и Боб Уитинг, бивш капитан и парамедик от противопожарна команда в Гленуд, Ню Йорк.
Всички грешки около третирането на травми, спешна помощ и други медицински детайли в тези сцени са резултат от моето недоразбиране или от решението ми да пропусна нещо от онова, което ми беше казано от тези вещи професионалисти.
Една от най-трудните сцени в романа ми беше скачането с парашут и макар че съм го правил веднъж, успях да потисна всички спомени от това изживяване. За да запълня празнотите, се обърнах към Бил Джаксън, служил дванайсет години във военния парашутистки екип „Златните рицари“ и световен шампион по класически парашутизъм. Бил е направил над 12000 скока (с 11999 повече от мен) и искам да му благодаря за отделеното време и за това, че сподели с мен познанията си относно този труден спорт. Отново, всички грешки или пропуски в настоящата книга са само и единствено мои.