— Къде според теб е тръгнал? — попитах госпожица Симс. Тя позна въпроса и се усмихна.
— Откъде да знам?
Приближихме отбивката към Шосе 95.
— Обзалагам се на десетачка, че ще завие на юг — казах аз. И добавих — Летището Нюарк.
— А какво има на север? — попита тя.
— На север е Северният полюс. Е, хващаме ли бас?
Тя се замисли за момент.
— Ами, пътува на юг, но няма багаж за летището. Освен ако не е бил натоварен предварително в багажника.
— Значи избираш север?
— Не. Казвам, че пътува на юг, но не към летището. А към Атлантик Сити.
Не следях нишката на мисълта, която бе повела госпожица Симс към Атлантик Сити, но се съгласих.
— Става. Десетачка.
— Петдесетак.
— Готово.
Втори екип докладва:
— Обектът отби към южния вход към Деветдесет и пето.
— Разбрано.
Значи беше или летището, или Атлантик Сити. Тези типове наистина ходят до АС да играят комар, да пият и да мърсуват. Не че бих разбрал нещо подобно от първа ръка. Но ми се е случвало на няколко пъти да проследявам разни Абдуловци дотам.
Все още виждах Втори екип, а те виждаха обекта.
— Подминаха изхода за Нюарк — съобщи Джейкъбс.
— Можеш да ми платиш още сега — каза госпожица Симс.
Нямах намерение да се предавам толкова лесно.
— Може пък да отива към Форт Дикс. Нали се сещаш, да шпионира военен обект. Той е от военното разузнаване — напомних й.
— Аха, значи шофьорът и мерцедесът са за прикритие, така ли?
Премълчах.
Продължихме със скорост 130 кмч по Шосе 95, известно тук като автострада Ню Джързи.
— Излезе извън радиуса от четиридесет километра — обяви госпожица Симс.
— Добре. Какво предпочиташ: да продължим със следенето или да му видим сметката?
— Просто правя констатация.
— Отбелязано.
Известно време пътувахме мълчаливо.
— Знаеш ли, май няма да е зле да се обадя за въздушна подкрепа — казах аз.
Тя не отговори, затова обясних:
— Имаме хеликоптер, който можем да използваме. Ще улесни нещата.
Започнах да превключвам радиочестотата, но госпожица Симс каза:
— Има резервация в Тадж Махал.
Махнах ръката си от копчето.
— Откъде знаеш?
— Подшушнаха ни.
— И кога смяташе да споделиш това с мен? — поинтересувах се.
— След като си вземех кифлата.
Малко се вкиснах. Всъщност май доста. Няколко минути по-късно тя ме попита:
— Какво, не ми ли говориш?
Наистина не й говорех, така че си замълчах.
— Но ние трябва да го последваме, за да сме сигурни, че наистина отива в „Тадж“ и отсяда там — каза тя и ме осведоми допълнително — Вече имаме екип на място, така че след като те го поемат, можем да се върнем в града.
Не отговорих.
— Не ми дължиш петдесетачка — увери ме тя. — Всъщност смятам да те черпя едно.
Нямаше смисъл да продължавам да се ядосвам, така че отвърнах:
— Благодаря.
Типично за федералните. Няма да ти кажат дори ако ти се подпали задникът. Освен това специалните агенти като госпожица Симс и жена ми са все юристи. Нужно ли е да продължавам?
Съобщих на Втори екип новата информация, но посъветвах Мел и Джордж да останат на линия в случай, че сведенията са неверни и Голямата птичка е тръгнал някъде другаде.
— Откъде разбра? — попита Мел.
— После ще ти кажа. Продължихме напред.
— Имаме около два часа — каза госпожица Симс. — Кажи ми всичко, което знаеш за наблюдението. Бих искала да знам какво си научил през последните четиридесет години.
Не беше чак толкова време и бях сигурен, че госпожица Симс го знае, но си прави гаргара с мен. Тя направо си имаше чувство за хумор, нещо много рядко срещано у колегите й, така че за да й покажа, че съм готин пич, и да й демонстрирам духа на съвместната дейност между ФБР и НЙПУ, казах:
— Добре. Ще говоря, а ти слушай. Въпросите после.
— Ще има ли изпит?
— Всеки ден.
Тя кимна.
Настаних се по-удобно и споделих обширните си познания за техниките на наблюдение, илюстрирани с пословични и лични истории — дори такива, които свършваха зле.
Престъпниците, които съм следил през годините, бяха по принцип доста тъпички, но когато влязох в Антитерористичната спецчаст, стана ясно, че онези, в чиито вратове дишаме — дипломати и заподозрени в тероризъм, — не са точно от същата порода. Тоест определено не са големи мозъци, но са параноици — отчасти защото част от тях идват от полицейски държави, което ги прави най-малкото чактисващи, когато са под око.