Тя помълча, после каза:
— Е… мисля, че не е в добра позиция да подаде оплакване.
Не отговорих.
Подкарах по автострадата към града, който беше на около двеста километра — по-малко от два часа, ако пришпорвах усърдно колата. Слънцето се беше спуснало под хоризонта и небето на запад бързо се губеше в мрака.
— Да не би случайно да си обираме крушите? — попита Лиза.
— Не. Ние сме законът.
— Да бе — съгласи се тя и добави: — Казаха ми, че ще науча много от теб.
— Да не би да съм легенда?
— Само във въображението си — каза тя, но отбеляза: — Изглеждаш готин тип и си умен. Но имаш и някаква друга страна.
Не отговорих.
Тя продължи с наблюденията си:
— Обичаш да си връщаш.
— Е, ако е така, значи съм си намерил правилната работа.
Тя нямаше какво да отговори, така че продължихме в мълчание.
След известно време тя каза:
— Ако изникне нещо за тази вечер, през цялото време си бил пред погледа ми.
— Нищо няма да изникне — уверих я. — Но все пак благодаря.
— И може би някога ти ще направиш същото за мен.
— Без „може би“.
Тя ме стрелна с очи, после се загледа напред в тъмния път.
— Това е работа.
„А какво беше първото ти впечатление?“ — помислих и отвърнах:
— И става все по-тежка.
Тя кимна, после каза:
— Добре.
Спрях на една бензиностанция, Лиза Симс най-сетне си получи кифлата, аз налях бензин и двамата си взехме кафе, за да се поободрим.
През останалата част от пътуването разговаряхме предимно за живота в Ню Йорк и малко за мен при Кулите, когато бяха ударени. Подобни неща те променят. Да видиш как измират хиляди хора определено не те оставя същия като преди.
Влязохме в тунела „Холанд“ към Манхатън и я оставих на Федерал Плаза, където тя имаше да довършва някаква работа. Напомних й да даде жетоните на счетоводството.
После продължих към апартамента си на Източна 72-ра и си бях вкъщи малко след десет.
Кейт гледаше новините.
— Как мина?
— Добре. Обектът отиде до Атлантик Сити и го проследихме.
— Питие?
— Разбира се. А при теб как мина?
— Цял ден в офиса.
Приготвихме питиетата, чукнахме чаши, сръбнахме и седнахме да догледаме новините заедно.
Чаках съобщение за ирански дипломат от ООН, открит в мъжката тоалетна на казино „Тадж Махал“ с натикани в гърлото топки, но явно това нямаше да е сред новините.
Изключих телевизора и с Кейт си поговорихме за деня, прекаран във война с тероризма.
След като изчерпахме всички теми, тя ми напомни, че за уикенда ще ходим в провинцията да скачаме с парашути.
Това не беше любимата ми тема, макар че тя бе доста развълнувана от перспективата.
Като изключим факта, че не обичам дървета, гори, мечки или каквото там се въди северно от Бронкс, определено не си падам по скачане от самолети. Нямам някакъв страх от височини и дори от смъртта, но не виждам причина да се излагам на опасност само за веселбата. Така де, работата ми осигурява достатъчно опасности. И цялата веселба, която ми е нужна. Като тази вечер например.
Но аз съм добро момче и добър съпруг, така че щеше да се наложи да скачам. И в духа на quid pro quo, както казват дипломатите, Кейт започна да си пада по пиенето и свирките. Действа.
Излязох на балкона на трийсет и четвъртия етаж и се загледах на юг по дължината на остров Манхатън. Страхотна гледка. От нея обаче липсваха Близнаците, така че вдигнах два пръста във формата на V на мястото, където бяха. Победа и мир.
Не докато съм жив, но може би някога.
А дотогава играта, както се бе сетила Лиза Симс, беше да си го върнеш.
Втора част
Калифорния
3
Асад Халил, либийски терорист, пътуващ с фалшив египетски паспорт, вървеше бързо по ръкава, свързващ самолета на „Ер Франс“ с Терминал 2 на международното летище на Лос Анджелис.
Полетът от Кайро до Париж беше минал спокойно, както и полетът от Париж до Лос Анджелис. Качването на борда на летището в Кайро бе още по-спокойно благодарение на разположените на подходящите места приятели, които бяха помогнали за по-бързото му минаване през паспортната проверка. В Париж имаше двучасов престой в транзитната зала и не се налагаше да минава през втора проверка, която би могла да създаде проблеми. И сега беше в Америка. Или почти в Америка.