— Мексиканските лотарии и мексиканските публични домове са само за глупаци.
„Защо си мислиш тогава, че ви попитах?“ — помислих си аз, но не го казах.
— Освен това — продължи той, — ако спечелиш десет или двадесет хиляди песос, голяма работа. Колко е това в истински пари? Петдесет долара? Осемдесет?
Майка ми направи големия удар в лотарията в Тихуана, бе казал Бульона и аз си знаех още тогава, че нещо има, което не се връзва, както трябва._ Четиридесет хиляди гущера. Чичо ми Фред отиде и прибра парите вчера следобед. Докара ги па задната седалка на мотоциклета си Вини!_
— Да, нещо такова, предполагам — казах аз. — И печалбата винаги я изплащат по този начин? В песос?
Той отново ме погледна така, сякаш бях луд за връзване, след това си спомни, че наистина бях откачен и поотпусна лицето си.
— Да, разбира се. Това е мексиканска лотария, да знаеш. Не биха могли да ти платят в долари.
— Колко точно — казах аз и в съзнанието си видях слабото, щастливо лице на Бульона и го чух как казва: Парите бяха разхвърлени по леглото на мама! Четиридесет хиляди подскачащи зелени гущери!
С изключение на това как би могло едно сляпо хлапе да бъде сигурно за точното количество и дали това, в което се бе заровило, наистина бяха пари? Отговорът бе много прост — не можеше. Но дори едно сляпо вестникопродавче щеше да знае, че ла лотерия изплаща печалбите си в песос и дори едно сляпо вестникопродавче трябваше да знае, че не можеш да носиш четиридесет хиляди долара в мексикански марули на задното седло на мотоциклет марка „Винсент“. Чичо му се нуждаеше от боклукчийска кола, с каквито разполагаше Градската управа на Лос Анджелис, за да пренесе толкова много мангизи.
Бъркотия и хаос, хаос и бъркотия — нищо друго, освен пълен безпорядък.
— Благодаря ви — казах аз и се отправих към офиса си.
Сигурен съм, че тримата въздъхнахме с облекчение.
IV. ПОСЛЕДНИЯТ КЛИЕНТ НА ЪМНИ
— Кенди, скъпа — не искам да виждам никого, не искам да поемам никакви случаи… — Прекъснах. Външната приемна бе празна. В ъгъла бюрото на Кенди бе неестествено голо и след миг разбрах — подносът, на който бе написано СВОБОДНО/ЗАЕТО бе натикан в кошчето за боклук, а снимките на Ерол Флин и Уилям Пауел бяха изчезнали. Както и нейният Филко. Малкото синьо стенографско столче, върху което Кенди обикновено простираше разкошните си бедра, бе свободно.
Очите ми се върнаха към табелката СВОБОДНО/ЗАЕТО, която стърчеше в кошчето за боклук, като носът на потъващ кораб и за миг сърцето ми замря. Вероятно някой бе нахълтал тук и отвлякъл Кенди. Вероятно това бе случай, другояче казано. В този момент бих приветствал появата на някой случай, даже ако това означаваше, че някой нехранимайко завързва Кенди в този миг… и намества особено внимателно въжето върху заоблените й стегнати гърди. Всяка възможност да се измъкна от паяжината, в която непрекъснато пропадах, ми изглеждаше напълно примамлива.
Проблемът с тази хипотеза бе достатъчно прост: стаята не бе претършувана. Табелката СВОБОДНО/ЗАЕТО бе в кошчето наистина, но това не подсказваше, да се е водила някаква борба, всъщност всичко това приличаше повече на…
Имаше още нещо, внимателно поставено точно в центъра на попивателната хартия. Един бял плик. Само го погледнах и ми призля. Въпреки това, краката ме отнесоха някак през стаята и го взех в ръце. Да видя името си написано на плика с широките разкривени и лъкатушещи букви на Кенди не бе изненада, това бе още една неприятна част от тази дълга и неприятна сутрин.
Разкъсах го и върху ръката ми падна едно единствено листче от бележник.
Скъпи Клайд,
Писна ми да ми пускаш непрекъснато ръце и непрестанно да ми се надсмиваш и подиграваш, уморена съм от смехотворните ти и детински шеги за името ми. Животът е прекалено кратък, за да бъда мачкана и опипвана от един разведен детектив на средна възраст с неприятен дъх. Ти имаш и своите добри страни, Клайд, но те са потопени от лошите, особено след като започна да пиеш през цялото време.
Направи си една услуга и порасни най-накрая.
Искрено твоя,
Арлен Кейн
П.П. Отивам при майка ми в Айдахо. Не се опитвай да влезеш в контакт с мен.
Държах бележката й в ръка в продължение на една-две минути, гледах я с невярващ поглед, след това я захвърлих. Една фраза ми се отпечата в съзнанието, докато я наблюдавах как плавно и лениво се спуска към вече препълненото кошче за боклук:. Уморена съм от твоите смехотворни и детински шеги за името ми. Но аз никога не съм знаел, че името й е нещо друго, а не Кенди Кейн (Захарна тръстика). Поразрових съзнанието си, докато бележката продължи ленивия си и очевидно безкраен полет напред и назад, нагоре и надолу и отговорът бе честно и кънтящо „не“. Името й винаги е било Кенди Кейн, ние се шегувахме по този повод много пъти и дори ако е имало няколко случаи на прекрачване на прага на чисто служебните отношения с пляскания по стегнатото й задниче, опипване на пищните й гърди или просто гъделичкане, какво от това? На нея това й беше приятно. Винаги. И на двамата ни бе приятно.