— Разбира се, — казах аз и се завъртях. Отне ми цялата сила, но това, което този нещастник би нарекъл „мотивацията“, ми бе добра. Моята отсечка от „Булеварда на залеза“ не бе точно като Шан-з-Елизе или Хайд парк, но това бе моят свят. Не исках да гледам как той го разрушава и го престроява по някакъв си свой начин.
— Предполагам, че си го нарекъл „Последният случай на Ъмни“.
В погледа му се прочете леко удивление.
— Прав си.
Махнах с ръка. Това ми костваше известно усилие, но успях.
— Не съм спечелил наградата „Детектив на годината“ през 1934 и 1935 година за нищо, тъй да знаеш.
Той се усмихна при тези думи.
— Да. Винаги съм харесвал тази фраза.
Изведнъж почувствах, че го ненавиждам — мразех го до дъното на душата си. Ако можех да събера цялата си сила, щях да прескоча бюрото и да го задуша до смърт. Той също го забеляза. Усмивката му изчезна.
— Забрави за това, Клайд, нямаш никакъв шанс.
— Защо не се разкараш оттук? — скръцнах със зъби аз. — Просто излез и остави на мира бедния труженик!
— Защото не мога. Не бих могъл даже да исках… а аз не искам. — Той ме погледна със странна смесица от гняв и умоление. — Опитай се да погледнеш нещата от моя гледна точка, Клайд…
— Имам ли някакъв избор? Изобщо имал ли съм някакъв избор?
Той пропусна това край ушите си.
— Тук е свят, където няма да остарея, година, в която всички часовници са спрели около година и половина преди Втората световна война, където вестниците винаги струват три цента, където мога да ям толкова яйца и прясно месо, колкото пожелая и никога да не се тревожа за равнището на холестерола ми.
— Изобщо нямам представа за какво говориш!
Той се наклони бързо към мен.
— Не, нямаш! И точно това е въпросът, Клайд! Това е светът, където наистина мога да върша работата, за която мечтаех още като малко момче — да бъда частен детектив. Мога да кръстосвам из целия град в бърза кола в два часа сутринта, да стрелям по разни нехранимайковци, като зная, че те биха могли и да умрат, но аз не… и да се събудя осем часа по-късно до красива певица, а птиците да чуруликат в дърветата и слънцето да озарява прозореца на спалнята ми. Това ясно, красиво калифорнийско слънце.
— Прозорецът на спалнята ми гледа на запад — казах аз.
— Вече не — ми отговори той спокойно и почувствах как ръцете ми се впиват в безсилни юмруци върху страничните, облегалки на стола ми. — Виждаш ли, колко прекрасно е всичко? Колко съвършено? В този свят хората не ги подлудява сърбеж, причинен от тази глупава недостойна болест, Наречена „херпес зостер“. В този свят, хората не побеляват, да не говорим за това, че не оплешивяват.
Той ме погледна спокойно и в погледа му не съзрях и грам надежда за мен. Нямах никакъв шанс.
— В този свят любимите синове никога не умират от СПИН, а любимите съпруги никога не се нагълтват със сънотворни хапчета. Освен това ти тук винаги си бил външен човек, а не аз, независимо как си се чувствал. Това е моят свят, роден в моето въображение и поддържан от моите усилия и амбиции. Известно време ти го бях дал назаем, това е всичко… и сега си го прибирам обратно.
— Довърши разказа как си се намъкнал в моя свят, моля те, направи ми тази услуга! Наистина искам да чуя.
— Беше лесно. Разкъсах го на парчета, като започнах от семейство Демик, които никога не са били нещо повече от пошла имитация на Ник и Нора Чарлз и го преустроих в съответствие с моите виждания. Изчистих всички любими второстепенни герои и сега махам всички стари ориентири. Полека-лека изтеглям чергата изпод краката ти с други ми, и не се гордея с това, но съм доволен от постоянството и волята ми, които използвах, за да подкопая почвата под краката ти.
— Какво се е случило с теб в твоя собствен свят? — продължавах да го заприказвам, но това бе само един стар професионален навик, като стар млекарски кон, който се връща сам във фермата в някое снежно утро. Той повдигна рамене.
— Може би съм умрял. Или може би съм оставил някаква физическа обвивка — чучело, което седи безмълвно в някоя лудница. Не мисля, че проблемът е в това, въпреки че всичко това звучи прекалено реално. Не мисля, че съм изминал своя път, Клайд. Мисля, че там, в моя свят търсят един изчезнал писател… без да имат изобщо представа, че той е изчезнал в дълбините на паметта на собствения си компютър. А истината е, че всъщност хич не ми пука.
— А аз? Какво ще стане с мен?
— Клайд — каза той. — И за теб хич не ми пука. — Той отново се надвеси над играчката си.
— Недей! — казах рязко аз. Той повдигна очи.
— Аз… — чух как гласът ми трепери, опитах се да го проконтролирам и разбрах, че не мога. — Господине, страх ме е. Моля ви, оставете ме на мира. Зная, че всъщност там, навън моят свят повече не съществува, по дяволите, нито пък тук, но това е единственият свят, който познавам и към който съм привързан. Оставете ми това, което се е запазило от него. Моля Ви.