Двамата се отправиха към магистралата и Пикет любопитно го погледна.
— Какво знаеш за всичко това? Не ми се виждаш изненадан, че го видя да покрива костенурките със сребро и да ги изпраща в мъглата. И каква е тази история с търсенето на някакво съкровище? Да не иска да го търси с помощта на костенурките?
Те се отправиха назад към „Сийл Бийч булевард“ и магистралата, а Ендрю разказа на Пикет за загадъчното търсене на съкровище. Пикет, в типичен са себе си стил, не намери идеята за така невинна, както смяташе Ендрю. Ендрю му разказа и за начина, по който подобни акции са били организирани в миналото, опитвайки се да му внуши, че не става дума за някакъв прецедент, а за истинска мистерия. Но Пикет отхвърли внушенията му с небрежен жест с ръката.
— Това е ключът за всичко, не виждаш ли? — настояваше Пикет. — А и старецът искаше да занесем там лъжицата. Защо? И каква е ролята на костенурките? Защо, о небеса, този човек ще се занимава с превоз на селскостопански животни? Това бих искал да знам. Каква е цялата тази история с прасетата. „Единственото прасе“ — какво заглавие за книга, а? Не би означавало кой знае какво, ако не беше тази част на историята. Сега трябва да поработя в библиотеката. Искаш ли да отидем до Лос Анджелис?
— Аз не мога — отклони идеята Ендрю. — Не мога днес. Не мога и до края на седмицата. А ти да не се отказа да бъдеш метрдотел?
— Разбира се, че ще бъда — успокои го Пикет. — Ще бъда там с цялото си великолепие.
— Добре, виж тогава… Не приемай тези неща толкова насериозно. Вероятно става дума за някаква дивотия, която изобщо не ни засяга. Може да изглежда безкрайно странна и много важна в два часа през нощта, но светлината на деня я разкрива като глупава — няколко старци, които се занимават с щуротии. Прав ли съм?
Пикет го изгледа с възмущение:
— Един мъж е разрязан на две във Ванкувър. Друг мъж е погълнат от гигантска риба в пролива Пъджет. Цяло стадо изрисувани костенурки се носят из засадените с тикви полета на арсенала на флотата. Има… Я, почакай! Ти къде скри лъжицата между другото?
— Зад книгите — отговори Ендрю.
— Бих се постарал малко повече на твое място. След като си ровичкал в стаята на Пениман, логично е да предположим, че и той ще прерови твоята. Махни лъжицата оттам. Закопай я под къщата.
— Не обичам да се завирам под къщата. Там има паяци.
— Тогава я занеси в сладкарницата. Той нали отбягва да ходи там?
— Да — отвърна Ендрю. — Страх го е да не се натъкне на мен, предполагам. Страхливец е, ако се заловиш сериозно с него и отбягва прякото противопоставяне. Добре, ще я скрия на по-безопасно място. Остави това на мен.
Пикет кимна, загледан през прозореца, видимо погълнат от идеята да се порови един ден в библиотеката и да се натъкне на Отговора. Те отбиха към „Гардън Гроув“ и спряха в паркинга на санитарната служба, където двама работници в кафяви работни комбинезони разбъркваха царевично брашно и отрова за плъхове в огромна дървена вана. Ендрю намери място за паркиране и изгаси двигателя. Пикет завъртя огледалото за обратно виждане към себе си и се огледа в него, приглаждайки косата и мустаците си.
— Дявол да го вземе — промърмори той, раздразнен от това, че не можеше да се справи с един кичур, щръкнал след дебненето из мъглата. Ендрю се захили, Пикет се намръщи и слезе от колата.
С всичката деловитост, на която беше способен, Пикет влезе енергично през стъклената врата и кимна на секретарката, която веднага се усмихна широко и повдигна вежди, опитвайки се да предаде приятната си изненада, че от всички хора на този свят, които се бе надявала да дойдат, тъкмо Пикет беше сторил това. После леко поруменя и погледна Ендрю, който приятелски й се усмихна. Пикет леко прочисти гърло и попита:
— Джорджия заета ли е?
— Тя е в евфемизма.
— А-а — проточи Пикет.
Точно в същия момент по мокета зад тях се разнесоха стъпки и се появи приятелката на Пикет. Ендрю се запита дали с нейната ориенталска роба и черните си сандали модел „Китайски град“ тя не приличаше повече на мистик, отколкото на секретарка.
— Ендрю — започна Пикет с ненужно широк жест с ръка, — познавате ли се с Джорджия?
— Мисля, че сме се срещали поне половин дузина пъти.
— А — стресна се Пикет, — разбира се.
— Здрасти, Биймси — обади се тя и намигна на Ендрю.
— Биймси? — прошепна Ендрю и Пикет криво му се усмихна.
Тя беше дребничка и симпатична е весели бръчици около очите, хубава уста и не съвсем подредена къдрава коса. От нея се излъчваше някаква атмосфера на непукизъм — необходима защита може би за един прорицател в света на невярващите. Ендрю я попита: