— Отлично — каза Ендрю, слезе от колата и заобиколи до багажника. На висок глас заради отворения прозорец, той продължи: — Не е лошо за една сутрин, а? — и повдигна тежката торба в двете си ръце, намигайки на Пикет.
Приятелят му схвана намека:
— Тежи, а? — обади се той. — Трябва да е… колко?… поне двайсет фунта.
— Опа — каза Ендрю. Неочаквано го прободе чувството на вина, но и някаква едва доловима гордост, че не всичко е лъжа. Освен това, вероятно никой не ги слушаше или наблюдаваше. Той тръшна капака на багажника и проследи с поглед Пикет, който прибра торбата в своята кола, качи се и потегли, но не преди да подгрее двигателя добре и няколко пъти да го форсира. А след това, събирайки душевните си сили, Ендрю влезе в задния двор с физиономията на човек, който е доволен от прекараната сутрин.
Роуз беше в кухнята и миеше чинии, а леля Наоми седеше до масата и пиеше кафе, изглеждайки удивително добре.
— Миришеш на риба — каза Наоми и сбърчи нос.
Ендрю се усмихна жизнерадостно.
— Е, това е един от рисковете на спорта. Какво е това? „Трикс“? Лельо! „Трикс“? Ти? Да не си решила да спечелиш наградата? Я да видим? — той вдигна кутията и разгледа задната й страна. — Светеща сепия! Извади ли я вече? — наклони кутията така, че да види какво има на дъното й и едва не изсипа зрънцата на ядките на масата. — Ето я! — и изтегли една малка кремава на цвят блестяща сепия, дълга три инча и направена от еластична пластмаса. Усмихвайки се на Наоми, а после и на Роуз, той каза: — Трябваше да побързате. Сега вече е моя. Съветът ми към вас е следващия път веднага да изсипете кутията в купа. После извадете премията и върнете обратно ядките. Дори няма да се наложи да миете купата, просто я избършете — и прибра сепията в джоба си.
Роуз го плесна по рамото с кърпата за бърсане на чинии.
— Радвам се, че й се зарадва толкова много — каза тя, окачи кърпата и посипа умивалника с прах за лъскане. — На теб само тя ли липсваше. Наградата в кутията „Трикс“ е твоя за това, че стана рано. Уловихте ли нещо?
Ендрю кимна обезсърчено.
— Трябваше да видиш каква морска звезда хванах на стръв от шоколад — той цъкна с език, за да предаде впечатлението, че морето е било пълно с какви ли не създания и че не е останало нищо, което да не се бе хванало на въдицата му. — Пикет току-що прибра пълна торба в багажника си… май беше към двайсет фунта.
Чувстваше се достоен за съжаление… това измъкване. Беше срамота и той добре го съзнаваше. Щом се бе занимавал с нещо важно, ама наистина важно, то защо по дяволите не й го кажеше? Искаше да я предпази? Отчасти. Защото всичките им занимания изглеждаха глупости? Да. Защото страстно желаеше да изиграе ролята на герой, да стане най-сетне ясно за всички, че държи нещата под контрол и че подобно на чичо Артър в неговата привидна лудост се крие някакъв метод? Да, точно това беше истината. Той искаше да е герой, нали? — герой, преследващ злодея Пениман. Ставаше дума за гордост и суетност. Ясен беше на себе си и понякога, когато настроението му бе подходящо, направо се мразеше, че е такъв. Но защо не искаше да си почине? Защо ден след ден се измъчваше с мисълта, че просто не е достатъчно добър? Имаше моменти, когато направо му се повдигаше. Целуна Роуз по бузата и изтича по стълбите до спалнята, за да не му се наложеше да каже още някоя лъжа.
Лъжицата си беше зад книгите. Бе леко топла, когато я взе в ръка, и дланта му някак се сви от досега, като пипалце на охлюв, отвратена от докосването. И освен това изглеждаше чудовищно тежка. Тежестта й сякаш го затисна. Изведнъж се почувства страшно изморен. Беше станал рано. Всички тези занимания с Пениман го изцеждаха. Пениман, дяволите да го вземат, беше виновен Ендрю да страда от всички тези съмнения към себе си. Пениман и нечестивата сила, която този човек излъчваше. Точно това бе начинът, по който той работеше. Остра болка проряза гърба на Ендрю и изведнъж той почувства, че от всичко на света най-много би искал да легне и заспи.
Пребори се с това чувство. Спането беше прекалено лесно. Имаше работа за вършене. Ставаше дума за уязвеното му себеуважение. Сложи лъжицата в джоба си и бавно потегли надолу по стълбите, като се държеше за перилата. Мина покрай Роуз й Наоми и без да каже дори дума, влезе в заведението. Огледа се нерешително, после взе една голяма чаша, подбра половин дузина различни лъжици от чекмеджето, пусна ги в чашата и постави лъжицата, донесена от прасето сред тях. После положи чашата на дървената лавица, която обикаляше едва ли не половината помещение и свършваше в зидарията на каменната камина. Между книги и различни джунджурии, чашата изглеждаше напълно невинна, като още едно украшение и беше доста над нивото на човешки поглед, за да привлече нечие внимание. Чувствайки някакво облекчение и борейки се с натрапчивото желание да поспи, Ендрю тръгна към гаража и четката за боядисване. Време беше да запретне ръкави.