Стаята на Пениман изглеждаше точно както преди две нощи. Този човек беше патологично прибран. Единствената промяна бе, че сега в стаята миришеше на нещо друго — познатата миризма на стара къща. Прозорецът беше затворен, бризът не нахлуваше и отсъстваше издайническата воня на рибешкия еликсир, както и ароматът на парфюм.
В останалата част от къщата не се раздаваше нито звук. Роуз беше излязла заедно с леля Наоми — първото излизане на старата жена от близо година. Доктор Гарибалди се бе появил тази сутрин и бе отпратен, но не преди да успее да възкликне, че възстановяването на Наоми граничи с чудо. Никога не бил виждал нещо подобно през живота си. Но той също никога не беше виждал подобно заболяване, което продължаваше да нарича евфемистично с фразата „обща дебилност“, затова неговата изненада нямаше необходимата тежест. Бил открил намек за вътрешен кръвоизлив, който го притеснявал, но докато Наоми не отидела при него за изследване… Наоми обаче в момента не се интересуваше от никакви изследвания.
И Пениман беше излязъл. Както и мисис Гъмидж. Ендрю и Пикет бяха сложили веригата на вратата. Ако някой опиташе да влезе през парадния вход, дрънченето на веригата щеше да го издаде, те щяха набързо да приберат каквото трябваше, да излязат през задната врата в гаража, оставяйки я незаключена и — ако някой повдигнеше въпрос за предната врата — щяха да се престорят, че не са имали никаква представа, че вратата е останала заключена. Никой не би се досетил, че са се ровили из нещата на Пениман — освен Пениман, разбира се. Той беше напълно способен да залепи със слюнка косъм на чекмеджетата, за да провери после дали някой не ги е отварял.
Но на кого му пукаше? Пениман знаеше, че те са се хванали с него, а те знаеха, че той се е заловил с тях. Така че какво? Ендрю изпитваше изкушението да направи огледа очевиден. Може би дори трябваше да влиза два-три пъти седмично в стаята му, просто за да нервира Пениман, и той да започне да си мисли, че всички тези влизания и тайно ровене из вещите му са безцелни занимания, каквито те най-вероятно наистина бяха, още повече че двамата приятели нямаха и най-малка представа какво търсят.
Ендрю потупа джоба си. Там бе гумената сепия от кутията с ядки. Извади я, разгледа я и се усмихна на тъповатата мъдрост изписана на лицето й. Беше предназначена за един от чорапите на Пениман. Пикет нямаше да одобри идеята. Той възприемаше заниманията им напълно сериозно. Това, което той не искаше да схване бе, че и Пениман гледаше на нещата повече от сериозно и точно в това бе очарованието на номера със сепията в чорапа. Пениман нямаше да може да проникне в смисъла на това, както не се бе оказал в състояние да разбере смисъла на бележката по пощата. А Ендрю долавяше, че идеята на писмото излизаше извън способностите и на Пикет. „Какво казваш, че си му написал?“ — бе го попитал Пикет озадачен. После бе повторил няколко пъти фразата на Ендрю на себе си, сякаш я опитваше на вкус. „Но защо цигари? Нямаше ли една песничка Изпуши, изпуши, изпуши тази цигара? Как ти се струва?“ И той я бе изтананикал, припомняйки си мелодията, убеден че в текста има някакъв смисъл, защото не можеше да няма. Така и не бе разбрал. Защото ставаше дума за инстинкт, а не за логика, защото бе невъзможно да анализираш такова нещо и да стигнеш до някакъв друг извод, освен че е безсмислица. Тъкмо затова ефектът върху Пениман беше толкова съкрушителен. Ендрю бе убеден в себе си, че е най-добре да не казва нищо на Пикет за сепията, преди да са излезли. Той едва не се изсмя на глас, представяйки си ужаса на Пениман, когато се опиташе да обуе чорапа си. Дали това не беше някакво огромно насекомо? Отрязан пръст — на крак? Щеше да изтръска нещото на пода и на лицето му щеше да се изпише пълно недоумение, после щеше да изругае…
— Заеми се с бюрото — обади се неочаквано Пикет от другия край на стаята. — Хайде, събуди се. Да свършваме и да се махаме за Бога.
Ендрю примигна.
— Да, разбира се.
Пикет се наведе над нишата с леглото и предпазливо изтегли едно от чекмеджетата.
— И по-внимателно. Нека не му оставим и най-малката следа.
— Можеш да ми викаш „Сам предпазливия“ — успокои го Ендрю и започна да изтегля едно по едно чекмеджетата на шкафчето, докато не попадна на това с чорапите. Всички чифтове бяха старателно сгънати надве и подредени в плавно преливане на цветовете от светло към тъмно. Ендрю напъха сепията в един кремав на цвят чорап по средата на първата купчинка, после много предпазливо опипа по ръбовете на чекмеджето и в пространството между чорапите. Не намери нищо. Долното чекмедже беше запълнено с бельо, в по-голямата си част копринено. Ендрю изпита отвращение от идеята да рови и в него, но го направи. Някъде под гащетата и тениските той попадна на огромен ластичен бандаж с основа от тънка пластмасова мрежа, напомнящ за скелета на цефалопод или на особено неприятен вид земноводно. Той тихо подсвирна и го вдигна.