— Я виж това — обади се Пикет. Ендрю пъхна чековата книжка обратно в чекмеджето, затвори го и пристъпи към Пикет за да му помогне. Той беше коленичил пред най-долното дясно чекмедже в основата на леглото. В него се виждаше разтворена кожена торбичка със сребърни десетачета — буквално хиляди на брой.
— Но какво…
— Всички ли са сребърни? — поинтересува се Ендрю.
Пикет мушна ръка в тях, вдигна я, оставяйки ги да изтекат през пръстите му, подобно на търсач на съкровища в пещерата на пиратите. После кимна.
— Изглежда.
— Мислиш ли, че просто ги колекционира? Аз събирам центове, например. Това нищо не доказва, за Бога!
— Но ти не ходиш по градовете, за да разрязваш хората надве, нали? И все пак един Господ знае за какво са му. На нас не ни помагат с нищо, а?
Ендрю поклати глава.
— Какъв е онзи пакет там? Прилича ми на опаковани книги.
Пикет измъкна почти квадратен пакет, който беше опакован в кафява хартия с подгънати и подлепени краища като коледен подарък.
— Скоч-лентата изглежда доста нова — отбеляза Пикет, отлепяйки едно от ъгълчетата. — Още не се е хванала здраво. Да рискуваме ли?
— Разбира се, че ще рискуваме. Ще ги откраднем и ще сложим на тяхно място „Рийдърс дайджест“.
— Нищо подобно — възпротиви се Пикет. Лентата се отлепи, без да забере от хартията. Щеше да се залепи обратно без да се забележи. Ендрю се наведе над рамото на Пикет, докато приятелят му внимателно разопаковаше пакета. Надписът върху най-горната книга го накара да залитне: „Хавайски нощи“ от поета Дон Блендинг — една от петте книги, които бяха откраднати от спалнята на Ендрю. Значи не е бил никакъв атлант. През цялото време си е бил Пениман и никой друг.
— Този кучи син… — започна Ендрю и спря. Всички книги бяха там: и Уолт Кели, и Герхарди, и „Ливърпулски срещи“ — и петте. Ендрю дръпна пакета от ръцете на Пикет.
— Хей, по-внимателно! — извика приятелят му. — Да не ги разбъркаш.
— Какво значи „да не ги разбъркаш“? Че това са си мои книги. И ще си ги взема точно сега. Пениман е един най-обикновен крадец! Смятах го за престъпник от световна класа, а той бил в състояние да падне дотам, че да открадне чужди книги!
— Трябва да ги върнем на мястото им.
— Трябва ли, каза? Аз ще ти кажа какво трябва — трябва да го разобличим. Ще ги покажа на Роуз, точно както си бяха опаковани. И ще й кажа, че това е веществено доказателство и тя ще се съгласи. И ще разбере къде са били книгите ми. И ще изхвърлим Пениман оттук. Заедно с всичката му обработена коса.
Пикет поклати глава многозначително.
— Аз вярвам, че Пениман е един от най-могъщите и опасни хора на този свят. Дори не помисляй да се оправяш с него по такъв начин.
— Ако е такъв човек, тогава защо ще краде книги? Господи, не разбираш ли, че тези книги даже не са редки? Можеше да си ги купи в града. Можеше да ги потърси и да ги намери в „Книжна многотия“. Та нали аз сам съм си ги купувал там. Като изключим Пого, останалите не струват и десет долара. Най-могъщият човек на земята не може да има нужда да краде книги.
— Не се опитвай да ми демонстрираш способностите си по логика — отсече Пикет. — Дори в тази секунда президенти и свещеници вършат невероятни неща. И не могат да се отърсят от навиците си. Не арестуваха ли онзи съдия миналата седмица, защото се е разхождал гол по шапка. Е, той също не е изпитвал нужда да ходи гол, нали? И, Боже Всемогъщи, който си на небесата, още по-малка нужда е имал от шапката си! Аз не изминах ли хиляди мили, за да ти вкарам контрабандно ядки за закуска? Какво би казала Роуз, ако разбере? Я забрави тази работа за нуждата. Освен това, ако съобщиш на Роуз, че Пениман е откраднал тези книги от теб и че ги е опаковал в хартия и ги е скрил в чекмеджето си, не мислиш ли, че тя ще си зададе някои въпроси? И няма ли да се досети, че си ровил в стаята му?
— Ще й покажа чековата му книжка.
— Каква чекова книжка? — присви очи Пикет.
— Чековата книжка на Пениман — обясни Ендрю и кимна към шкафчето. — Там има доказателство, че той е платил на дебелака от другата страна на улицата. И че го е пратил да ни създава неприятности. Роуз стана свидетел на цялата кавга.
— Може би — произнесе Пикет с известно съмнение. — А какво ще й кажеш, когато те попита защо си ровил из нещата му?
— Не знам.
— Всъщност, какво ще стане, ако тя ти повярва и поиска да предприемете нещо срещу него? Казах ти, той е опасен човек. Нали не искаме да го стряскаме точно в този момент по такъв дребен повод.
— Дребен!
— Да — потвърди Пикет. — Дребен. В сравнение с това, което е сторил на Пфениг, това е толкова дребно, че даже нямам думи. Няколко книги… За които ти сам признаваш, че не са никаква ценност. Изчакай и наблюдавай, това е съветът ми. Не замесвай Роуз. Довери ми се. Тя не би искала да бъде замесвана — той пое книгите от ръцете на Ендрю, грижливо ги опакова и прекара пръст по скоч-лепенката, за да прилепне по-добре, преди да ги остави обратно в чекмеджето. — Още една кутия. От непрозрачен плексиглас и с неопреново уплътнение. Прилича ми на водонепроницаема… Я, да видим по-отблизо.