— Добре — съгласи се Роуз. — Ще послушам съвета ви. Всъщност аз самата мисля, че тези неща трябва да си останат тук. Ако това означава да се спестят някои неприятности на Ендрю…
— Не казвайте нищо повече — вдигна ръка Пениман. — Отварянето на заведение е такъв стрес. Ексцентричността на Ендрю може да бъде обяснена. Дори оправдана. Как се чувства той, по-добре ли е?
Роуз го погледна:
— Не разбирам какво имате предвид, но за да довърша изречението си, ще допълня: ако на Ендрю могат да му бъдат спестени някои неприятности относно влизането с взлом, аз ще бъда благодарна. Това само ще го натовари излишно.
— Разбира се, разбира се. Напълно ми е ясно какво искате да кажете. След онзи сблъсък с градоустройствената комисия отпреди няколко дни… Вижте, Роуз, аз не съм прагматичен психолог, но ми се строи, че Ендрю онзи ден едва си сдържа нервите. О, аз не бих искал да му го натяквам. Това си е негова работа… и ваша, разбира се. Опасявам се, обаче, че развива някаква неприязън към мен. Бих искал да не е така. Аз му се възхищавам, възхищавам се на хора като него…
— Сигурна съм, че преувеличавате. Ако за него може да се каже нещо определено, това е, че той е целенасочен, макар да е имало моменти, когато ми се е искало да не е такъв. Как бих желала да си сложи чехлите и да се отпусне. Но той не може да го направи. Той винаги има нещо да нрави, винаги се занимава с някакви свои полузавършени проекти, опитва се да вникне в неща, в които може би няма нищо. Но съм сигурна, защото го познавам, че ако прогони своите демони, онова, което ще остане няма да е толкова ценно. Харесвам го такъв, какъвто е и мога да ви успокоя, че не е нужно да се безпокоите за него. Ще му кажа част от истината. Ще му кажа, че сте изразили опасение, че някой е бил в стаята ви, но тъй като нищо не е откраднато, това най-вероятно е дело на мисис Гъмидж, която е подреждала. Предполагам, че не е изключено?
Пениман кимна и широко разтвори очи.
— Защо да не допуснем тази възможност, а? Тя май отсъства в момента, нали? О, да знаете колко се възхищавам на лоялността ви! Ако бях по-млад и ако не бяхте вече… Добре, добре… Не ми се сърдете — той се усмихна и намигна. — Дръжте се за вашия съпруг. Той би могъл да използва част от вашата енергия и сила — Пениман стана, излезе от кухнята, а после и през входната врата. Роуз стоеше, без да помръдва, и гледаше над кухненската маса.
От другата страна, в кухнята на заведението, Ендрю режеше зеленчуците на плота за рязане. От време на време спираше и се оглеждаше. Утре вечер всичко щеше да стане факт. До момента имаше само две резервации, но той очакваше още. Екип на кабелната програма щеше да дойде и да фиксира на лента шоуто с готварските шапки. Беше много доволен, че се бяха обадили да намекнат за тази възможност. Репортаж по телевизията беше много повече от някаква си снимка в „Хералд“.
Всичко трябваше да стане гладко и с лекота. В кулинарния бизнес най-важното беше правилният разчет на времето… както и предварителната подготовка. Мразеше да реже лук. Неясно как, но винаги излизаше от ритъм и обикновено приключваше, плачейки на шест инча от проклетия му лук. Колко беше нарязал? Осем глави? Трябваше да стигнат. Нямаше никакъв смисъл да вари десет галона гъмбо за една дузина хора. Но и нямаше да се стиска.
Той плъзна купчинката нарязани камби към една от купите по краищата на масата, след това изсипа шепичка черен пипер на зърна в мелничката с форма на гаубица и го смля. Вече бе стрил чесън с пресичката, а също беше нарязал шунката и трите фунта наденица. Беше почистил и хълмчето скариди, но ги беше оставил с главите от съображения за стил. Цяла флотилия щипки на раци стърчаха от съда с прясна вода, за да се поизкиснат от солта.
Когато в единайсет вечерта Пикет почука на вратата откъм улицата, Ендрю беше почти приключил. Котките на леля Наоми не бяха спрели да сноват навън-навътре, оглеждайки се и намигайки на скаридите и общо взето започваха да свикват с обстановката. Първоначално Ендрю бе понечил да ги изгони, но после се отказа. Трябваше да си признае, че постепенно в него се бе зародило някакво по-топло чувство към тези самотни създания. Дори му хрумна, че не би било толкова зле да бъде котка — те бяха удивително добре информирани. Малко се озадачаваше от тази смяна на отношението си към тях. Добре помнеше какво се бе опитал да направи, за да прочисти къщата само преди две седмици, а ето че сега им подхвърляше по някоя скарида. Всичко бе тръгнало може би от онзи момент, преди да влезе за първи път в стаята на Пениман, когато му се бе сторило, че котките се грижат за него, че играят същата игра, която играеше и той, и че са от неговия отбор. Не би се изненадал, ако разбереше, че и чичо Артър обича котките.